Смъртоносна жега

— А сега какво? — попита Алис.

— Обратно към Пейкъс — каза Ричър. — Искам непрестанно да бъдем в движение. А и тази нощ ни чака много работа. Но не бързай, ако обичаш. Трябва ми време за размисъл.

— Какво ще обмисляш?

— Къде е Ели.

— Защо смяташ, че са били същите, които убиха Юджин?

— Въпрос на практичност — обясни Ричър. — Не си представям някой да използва два отделни екипа за убийство и отвличане. Не и тук, насред пущинака. Затова смятам, че екипът е един. Или убийци, които между другото са се захванали с отвличане, или похитители с любителски интерес към убийствата. Вероятно първото, защото с Юджин са свършили превъзходна работа. Ако онова е било между другото, бих искал да видя за какво ги бива наистина.

— Какво толкова? Само са го застреляли.

— Не, не е толкова просто. Спрели са Юджин и са намерили начин да го подмамят в колата си. През цялото време не са му дали повод да се усъмни. Това е перфектна работа, Алис. Постига се по-трудно, отколкото можеш да си представиш. А после са го простреляли в окото. Това също говори много.

— Какво?

Ричър сви рамене.

— Окото е съвсем малка мишена. А в подобна ситуация се стреля без подготовка. Вдигаш пистолета и стреляш. Раз-два. Няма никаква логична причина да избереш толкова малка цел. Това е нещо като изсилване. Не самохвалство, а по-скоро възхвала на точността и умението. Проява на гордост. Радост от собствените способности.

В колата настана тишина. Чуваше се само бученето на двигателя и свистенето на гумите.

— А сега детето е в техни ръце — каза Алис.

— И това ги тревожи, защото импровизират. Те са свикнали да бъдат сами. Свикнали са с нормалните процедури. Появата на дете между тях ги изпълва с тревога, че стават по-тромави и привличат вниманието.

— Биха приличали на семейство. Мъж, жена и дете.

— Не, мисля, че не са само двама.

— Защо?

— Защото ако бях аз, щяхме да сме трима. В армията използвахме тройки. Шофьор, стрелец и наблюдател.

— Военната полиция е убивала хора?

Ричър сви рамене.

— Понякога. Нали знаеш, някои неща е по-добре да не стигат до съд.

Алис дълго мълча. Ричър я усети как се колебае дали да не се отдръпне от него с още два-три сантиметра. После усети решението й да не го прави.

— Тогава защо не го направи заради Кармен? — попита тя. — Щом не ти е за пръв път.

— Тя ме попита същото. Право да си кажа, и аз не знам.

Той замълча отново.

Отминаха още два километра.

— Защо държат Ели? — попита Алис. — Искам да кажа, защо продължават да я държат? Вече принудиха Кармен да направи самопризнания. Какво могат да спечелят тепърва?

— Аз не съм адвокат — отвърна Ричър. — Ще трябва да си отговориш сама. Кога самопризнанието става желязно? Кога вече няма обратен път?

— Всъщност никога. Самопризнанието може да се оттегли по всяко време. Но на практика ми се струва, че ако отговори на съдебното обвинение с nolo contendere3, това ще се сметне за решаващо.