Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Земята се люшнала и заплувала под краката на велможата. Наслуки ли говори ханът или е получил от някого донос? Може би знае всичко, дори името на Арзи-биби? Може би той просто изчаква, като котарак, който е сграбчил мишката в ноктите си? Всички тези мисли се въртели и, свистели в главата на велможата, преминали като мигновен арабски вятър, повалящ палмите.
Сега не му било до коварни замисли — гледал как да се измъкне от собствения си капан.
Усетил на лицето си предателската бледност, той се извърнал от свещниците, дълго кашлял, за да изчисти пресипналостта, заседнала в гърлото му.
Би трябвало да отстъпи умно и хитро, без да обръща към хана незащитения си гръб, но той, страхлив по природа, се втурнал в безогледно бягство.
— Великият властелин, както винаги, е прав! — възкликнал той с пресилен плам. — С несравнимата си мъдрост повелителят смъкна пелената от очите ми. Сега ясно виждам, че онези пешаварци злонамерено са оклеветили Ядгорбег, за да помрачат славата на воинските му подвизи и с това да намалят блясъка на кокандското царство! Ето каква е била престъпната им цел; сега остава да разбера само Кой ги е подучил, къде се е затаила измяната? Още утре лично ще разпитам пешаварците.
Ханът мълком слушал; усмивката на тънките му устни играела твърде многозначително, каква дума се криела под нея и какво ще донесе тя, когато изплува накрая от устата му? Объркан, уплашен, велможата не млъквал, говорел все по-разпалено в стремежа си да отдалечи тази дума.
— Каква благословена нощ! — възклицавал той; — Благодарение на бездънната мъдрост на нашия властелин измяната е разобличена, доброто име е очистено! Сега съвестта ми е спокойна, разумът ми се възвиси, духът ми просветля — сега, мога да се оттегля!
С теманета и приклякване при всяка дума той отстъпвал заднишком към спасителната врата, но покоите били просторни и той не можал да направи последната крачка; вече вдигнал дясното стъпало над прага и протягал за поклон лявото; още миг и щял да се изсули през вратата, в спасението — но тогава го настигнала стрелата на възмездието.
— Чакай! — рекъл ханът. — Я ела по-насам…
Със стъклен, помътен поглед, неотстъпно вперен в ханския пръст, който лекичко го примамвал към себе си, велможата мълчешком извървял обратния път от вратата до ханското ложе, сякаш невидим клуп го теглел за шията, при което всяка крачка по този обратен път му причинявала страшни вътрешни гърчове.
— Къде са сега, тия твои пешаварци?
— В тъмницата, повелителю.
— Имам намерение да ги разпитам лично.
Светлината помръкнала в очите на велможата, земята се залюляла. Но езикът си вършел работата и без разума:
— Щом се съмне, ще бъдат доведени в двореца.
— Не като съмне, а сега рекъл ханът. — Все едно, виждам, че няма да заспя, та ще се захвана сега…
— Те не са подготвени за двореца — смотолевил велможата. — Целите са в дрипи и са обрасли като диваци.
— Нищо, в краен случай ще събудим берберина.
— Те вонят нетърпимо…
— Ще ги сложим далеко, до отворения прозорец. Ще ги разпитам подробно за мъжа на тая жена; как е попаднал в Пешавар и кой то е взел като роб. А също така и за магиите, заради които са били запрени; помня, че за проявено усърдие ти тогава получи десет хиляди танга, дали не бяха и петнайсет. Та да си кажат; ти, разбира, се, ще се оттеглиш, за да се чувствуват по-Свободни, пък аз ще ги послушам и ще се оправя. Ей, стража!
Той ударил с чукче по медния тас, окачен до кандилото.
Влязъл началникът на дворцовия караул.
— За сега ти ще останеш тук — казал ханът на велможата. — А ти вземи четирима стражари и отиди с тях в кауша, където са запрени…
В този момент задухът с костеливата си ръка го стиснал за гушата й сякаш напълнил гърлото и гърдите му с накълцана конска козина. Ханът се люшнал, почервенял, посинял: сухата кашлица биела, тресяла и мачкала хилавото му тяло; очите му изскочили, езикът му увиснал. Завтекли се нощните лекари с тасове, кърпи, гърнета; почнала бъркотия.
Велможата сам не помнел как се измъкнал от двореца.
Да не бил внезапният пристъп на задух, от който ханът паднал в несвяст, тази нощ щяла да бъде последна за велможата и неговото благоденствие.
Едва на площада, на свежия нощен вятър, той дошъл на себе си.
Опасността се отдалечила, но не била отминала. Като се свестял, ханът щял да се сети за пешаварците и да поиска да му ги доведат.
Пешаварците трябвало да изчезнат, да изчезнат още сега, докато не се е съмнало. Но как?…