Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
Уплаших се до смърт. Реших, че искат да проверят дали не съм измамничка. Освен че бях японка, скромният ми залог от 25 цента бе нараснал на цели 42 долара. Мъжът с белега улови ръката ми и ме поведе към задната част на залата.
— Оттук — каза той.
Отвори ми вратата, която се намираше зад последната рулетка и се озовахме в елегантен салон, издържан в син цвят. Управителят на казиното, около четиридесетгодишен господин в смокинг, който приличаше на Лоурънс Харди, се изправи и ме поздрави учтиво.
— О, нашата японска гостенка!
Очаквайки, че ще ме обвини за спечелените 42 долара, побързах да обясня:
— Започнах с двадесет и пет цента. После отидох на масата за карти. След това… — Оставих монетите и банкнотите на бюрото му. — Изведнъж станаха 42 долара… Извинете, аз не разбирам нищо от тези игри. — Започнах да заеквам.
— Няма нищо, няма нищо — отговори с мека усмивка управителят. — Имали сте щастлив ден. Но аз имам една молба към вас. Това нещо пристигна тази сутрин от Япония, от Нагоя. — Той ми показа игрален автомат пачинко и обясни, че иска да ме снима.
Скоро се появи фотографът и направи много снимки. На някои бях сама с автомата, на други с управителя. Накрая господинът ми благодари сърдечно, подари ми голяма кутия бонбони и ме изведе навън.
Семейство Филип и останалите бяха много разтревожени от отсъствието ми. Бях казала, че отивам в тоалетната, но се забавих много повече от обичайното. Мисис Филип решила, че ми е станало лошо, и отишла в тоалетната, но естествено не ме намерила. Никой нямал представа къде съм отишла. Синът на шефа изказал предположение, че съм била отвлечена от мафията, която беше всемогъща в този бранш, и всички трепереха от страх. Безкрайни бяха облекчението и радостта им, когато се върнах усмихната, под ръка с очарователния управител и с голяма бонбониера в ръце.
— Исках само да направя няколко снимки на тази прелестна японска дама пред японския игрален автомат, който получихме тази сутрин. Много ви благодаря — каза управителят и на сбогуване целуна ръката ми. — Моля, поръчайте си, каквото искате — обърна се той към компанията и даде знак на келнера. Когато започна следващото шоу, ни сервираха по едно питие за сметка на заведението. Настроението се повиши.
— Какво ви подариха? — поинтересува се мистър Филип и аз му показах голямата бонбониера. Показах и 42-та долара, които бях спечелила с моите 25 цента.
Под червената панделка, която украсяваше кутията, беше закрепен плик, в който намерих банкнота от 50 долара.
— За снимки на нюйоркски модел пред автомат пачинко петдесет долара са малко. Трябваше да поискате още петдесет — заяви мистър Филип и всички се засмяха.
След една година нощният клуб „Бевърли Хилс“, от който имах толкова приятни спомени, изгоря напълно. Често се питам какво ли е станало с красивия и любезен управител на казиното…
Агенция за запознанства и женитби, основен клон Ню Йорк
С времето завързах по-тесни връзки с някои от японците и американците, които посещаваха магазина ми.
Тъй като магазинът ми беше на ъгъл и се виждаше отдалеч (нали затова беше получил прякора „буркан за златни рибки“), влизаха много хора, не само японци, понякога случайно и от чисто любопитство.
Много млади банкови служители, начинаещи лекари и новоназначени адвокати бяха мои клиенти. В неделите често ги канех на обед и се забавлявахме чудесно.
По онова време в Ню Йорк имаше само три японски ресторанта, които бяха много скъпи и младите хора не можеха да ги посещават. Затова ги канех на домашно ядене и всички в един глас твърдяха, че е много вкусно.
Към „семейство Накамура“ принадлежаха Чиеко (която следваше английска филология в Бруклинския колеж), Фужие (омъжена за американец от немски произход с четиригодишен син), Фумико (мъжът й беше норвежец) и Кайо (която беше разведена и живееше трудно с малката си дъщеря). Младата жена беше склонна към депресии и ние се опитвахме да поддържаме духа й бодър. Към нашия кръг принадлежеше и госпожа Судо, неомъжена учителка по икебана. Изненадахме се много, когато разбрахме, че е минала четиридесетте, защото бяхме сигурни, че е най-много на тридесет. Госпожа Судо беше мила дама със спокойни движения и нежен глас. Младите хора много обичаха да я слушат.
Всички останали бяха между двадесет и двадесет и четири годишни. Макар да имаха съпрузи американци, младите японки говореха на различни диалекти: Фужи на шикоку, Суми на киушу, Фумико говореше като жителите на долно Токио, а Кайо беше от Осака.
Младите дами използваха магазина ми като място за срещи, тъй като копнееха да си говорят на японски. Разговаряхме на различни теми и често забравяхме, че ни чака работа.