Дракони на пролетната зора
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на пролетната зора». Краткое содержание книги:
когато слънцето преплита блясък
С догарящата светлина на лампите
В дъга из локвите, аз тръгвам…
И въпреки че бурята не спира,
Си спомням Стърм, Лорана, другите…
Най-вече Стърм, защото той умее
да вижда слънцето през облак и мъгла.
Как бих ги изоставил?
Затова, във сянката —
не твоята, а сянката на здрача,
След който винаги настъпва изгрев,
Аз яхвам бурята.
Воинът погледна назад и видя драконяните да крещят от ярост при вида на изплъзващата им се плячка. Дракончетата късаха ботушите му, раните ужасно го боляха, но той не забелязваше. Стоеше и гледаше как Берем тича към колоната.
Навярно беше рожба на трескавия му ум, но когато Вечният доближи колоната, зеленият камък в гърдите му сякаш засвети по-ярко и от огнената топка на Райстлин. На тази светлина той видя от вътрешността на колоната да се появява блед, трепкащ силует на жена. Тя беше красива по крехък и обаятелен начин и подобно на Берем очите й бяха твърде млади за изпитото лице.
Точно когато я доближи, Вечният спря. За миг нищо не помръдна. Драконяните бяха замръзнали с мечове в ръце. Без да знаят защо те започнаха да осъзнават, че по някакъв начин съдбата им зависи от този човек.
Карамон вече не усещаше студения въздух, водата и болката от раните си. Не изпитваше страх, отчаяние или надежда. Сълзи се появиха в очите му, гърлото му болезнено гореше. Берем се обърна към сестра си, която се беше пожертвала, за да имат той и светът надежда. В светлината на жезъла Карамон видя как бледото, опустошено от скръб лице на мъжа се изкриви от безпокойство.
— Ясия — прошепна той и протегна ръце, — можеш ли да ми простиш?
Не се чуваше нищо, освен приглушеното плискане на водата и ритмичното капене на влагата от камъните което продължаваше от незапомнени времена.
— Братко, ние няма какво да прощаваме.
Образът на Ясия протегна ръце за прегръдка и лицето й се изпълни с покой и любов.
С вик на болка и радост, той се хвърли в обятията й.
Карамон примигна и въздъхна и в този миг образът изчезна. Ужасен, той видя как Вечният се хвърли върху инкрустираната колона с такава сила, че плътта му се разкъса върху острите ръбове на назъбения камък. Последният му писък беше ужасяващ, но триумфиращ. Тялото му конвулсивно потръпна и тъмна кръв обля скъпоценните камъни, скривайки блясъка им.
— Берем, ти се провали. Нищо не стана! Това беше лъжа! — Карамон се хвърли към него, знаейки, че той няма да умре. Това беше лудост. Той щеше…
Изведнъж спря.
Камъните край него потрепериха. Земята под краката му се разтърси. Черната вода забави движението си и лениво заплиска в скалите. Зад него драконяните започнаха да крещят.
Карамон погледна Берем. Тялото му лежеше безжизнено върху скалите. После леко потръпна, сякаш изпускаше последния си дъх… и замря. За миг две прозрачни фигури пробляснаха във вътрешността на инкрустираната колона и изчезнаха.
Вечният беше мъртъв.
Танис вдигна глава от пода и видя един таласъм с вдигнато копие, готов да го забие в тялото му. Той бързо се претърколи, сграбчи крака му и го дръпна. Съществото се стовари на пода, където друг таласъм в различна униформа, му разцепи главата с боздуган.
Полуелфът бързо се изправи. Трябваше да се измъкне оттук и да намери Лорана. Един драконянин се спусна към него, той заби меча си в него и бързо го издърпа преди тялото да се вкамени. Тогава чу някакъв глас да го вика. Обърна се и видя Лорд Сот, застанал до Китиара, заобиколен от скелетите-воини. Очите на Кит бяха приковани върху Танис с омраза. Тя го посочи. Лорд Сот изпрати към него войниците си и те полетяха като смъртоносна вълна от змийската глава, унищожавайки всичко по пътя си Танис се опита да побегне, усещайки студената вълна, която го следваше, но тълпата го спираше. Обхвана го паника и той едва не изгуби съзнание.
Внезапно се чу остър пукащ звук и подът потрепери под краката му. Боят рязко спря, защото всички се опитваха да се задържат на крака Танис несигурно се огледа, чудейки се какво става.
Огромен къс скала се срути от тавана върху купчина драконяни. Последва го втори, трети, факли падаха от стените свещи гаснеха в собствения си восък, Земята затрепери още по-силно. Полуобърнат, Танис видя, че дори воините-скелети бяха спрели и горящите им очи търсеха погледа на предводителя им със страх.
Изведнъж подът се срути под краката му. Прегърнал едни колона, за да се задържи, Танис се огледа учуден. И тогава Мракът се стовари върху него с убийствена тежест.
Той ме предаде!
Яростта ни Кралицата отекваше в ума му, а страхът и гневът й бяха толкова силни, че глината му една не избухна. Тъмнината се сгъсти, докато Тя отчаяно се опитваше да задържи вратата към света отворена. Огромната й синки затъмни светлината на всички пламъци. Нощни криле изпълниха залата с мрак. Драконяните се препъваха и залитаха в непрогледната тъмнини. Гласовете на офицерите им се извисяваха, опитвайки да се справят със суматохата и да потушат надигащата се паника между войниците, които чувстваха, че силата на тяхната Кралица отслабва. Танис чу гласа на Китиара да се извисява гневно, после викът й рязко спря.