Кръв

Уинстън поклати глава. Погледът й обходи помещението в търсене на място, където да седне. Нямаше друг стол, само леглото.

— Искаш ли да седнеш тук? — попита Маккейлъб и се изправи.

— Искам да седна, но не тук. Трябва да вървим, Тери. Трябва да се свържа с капитан Хичънс и после с другите — с лосанджелиската полиция и бюрото. И да обявя Ноуан за издирване.

Маккейлъб бе удивен, че тя все още не е свързала всички части от мозайката.

— Чуваш ли ме? Няма Ноуан. Той не съществува.

— Какво искаш да кажеш?

— Името4. То върви с всичко останало. Измислено е. „Аз съм никой.“ Всичко си е било там през цялото време и аз не съм го забелязвал.

Той поклати глава и отново се отпусна на стола. После скри лицето си в длани.

— Как ще… Не мога да живея така.

Уинстън отново постави ръка на тила му, но този път Маккейлъб не се стресна.

— Хайде, Тери, не мисли за това. Иди в онази кола и почакай. Трябва да повикам групата за оглед, да вземем отпечатъци, за да идентифицираме този тип.

Маккейлъб се изправи, заобиколи бюрото и се насочи към вратата. Заговори, без да се обръща.

— Кодовият убиец никога не е оставял отпечатъци. Съмнявам се, че се е променил.

Два часа по-късно Маккейлъб седеше във форда, паркиран на „Атол Авеню“ зад жълтите полицейски ленти, които бяха опънати между двата реда складове. Стотина метра нататък по отбивката можеше да види оживената дейност в и около ярко осветения гараж на Ноуан. Имаше неколцина детективи — някои от тях Маккейлъб познаваше от спецгрупата, занимаваща се с Кодовия убиец — криминолози, оператори от поне две от институциите, участващи в разследването, и пет-шест униформени полицаи.

Нощни пеперуди край пламък на свещ, помисли си той. Наблюдаваше всичко със странно безразличие. Мислите му бяха обсебени от други неща. Грасиела и Реймънд. И Ноуан. Не можеше да престане да мисли за човека, нарекъл себе си Ноуан. Беше стоял в една и съща стая заедно с него. Толкова близо.

Трябваше да пийне нещо, копнееше за изгарящия вкус на уиски в гърлото си, но знаеше, че това е все едно да опре пистолет в челото си. Знаеше, че въпреки болката, която го прорязваше, няма да направи това удоволствие на Ноуан, който и да бе той. В мрака на колата реши, че ще живее. Въпреки всичко.

Забеляза хората, които се приближаваха по отбивката към него едва когато стигнаха до форда. Включи фаровете и позна Невънс, Улиг и Аранго. Изключи фаровете и зачака. Те отвориха вратите и влязоха — Невънс отпред, другите двама отзад. Аранго седна точно зад него.

— Има ли някакво отопление в тази кола? — попита Невънс. — Навън става студено.

Маккейлъб запали двигателя, но първо го остави да загрее. Погледна в огледалото към Аранго. Беше прекалено тъмно, за да види дали от устата му стърчи клечка за зъби.

— Къде е Уолтърс?

— Зает е.

— Добре — каза Улиг. — Е, дойдохме да ти кажем, че очевидно сме допуснали грешка, Маккейлъб. Извинявай. Съжаляваме. Явно Ноуан е онзи, който ни трябва. Ти свърши добра работа.