Допустим риск

— Ако случайно заспя, повикай кулокран да ме премести оттук — засмя се отново той. За кой ли път се прозина и се опита да затули с юмрук устата си. — Слушай, съкровище — подхвана мъжът. — Лекарството „Ултра“ не е неизпробвано, просто не е изпробвано докрай. Но е доказано, че не е токсично, и това е най-важното. Ще го вземам и занапред, освен ако не се появи сериозно странично действие, в което искрено се съмнявам. Колкото до втория ти довод, за мен е повече от ясно, че някои неприятни черти на характера, в моя случай срамежливостта и саможивостта, само се засилват с опита. Прозак — донякъде, и сега „Ултра“ в по-голяма степен, разкриха истинската ми същност, човека, чийто характер е бил потискан от низ неприятни житейски изживявания. Характерът ми, какъвто е той сега, не е бил изобретен от „Ултра“ и аз не лъжа никого — това е моето истинско „Аз“, незамъглено от житейските обстоятелства. — Едуард се усмихна и потупа Ким през завивките по крака. — Уверявам те, никога не съм се чувствал така добре. Не се притеснявай. Единственото, за което се безпокоя, е колко трябва да вземам „Ултра“, та сегашното ми „Аз“ да не изчезне в мига, в който го спра, за да бъде изместено от предишното ми саможиво, свито „Аз“.

— В твоите уста звучи толкова разумно! — въздъхна Ким.

— То си е разумно — потвърди ученият. — Така искам да бъде. По дяволите, нямаше сега да се налага да се променям, ако баща ми не беше такъв кретен.

— Ами параноята и това, че понякога забравяш?

— Каква параноя? — изненада се Едуард.

Ким му напомни как сутринта е идвал чак до къщата, за да се обади по телефона, и е накарал Стантън да разговарят извън лабораторията.

— Това не е никаква параноя — възмути се той. — Онези, моите в лабораторията, са се превърнали в най-ужасните клюкари, които някога съм срещал. Просто се опитвам да се предпазя, за да не си врат носа, където не им е работа.

— Но и на мен, и на Стантън ни прилича на параноя.

— Е, не е параноя, уверявам те — усмихна се Едуард. Беше се подразнил, че го обвиняват в мания за преследване, но сега вече му беше минало. — Виж, наистина забравям някои неща, но изобщо не страдам от параноя.

— А защо да не спреш сега лекарството? Ще продължиш да го вземаш по време на клиничната фаза.

— С теб не може да се излезе на глава! — възропта мъжът. — А и сега не ми е до препирни. Останал съм без капчица сили, очите ми се затварят. Извинявай. Ще продължим утре, ако желаеш. А сега трябва да си лягам.

Наведе се, целуна Ким по бузата и се запъти сънено към стаята си. Няколко минути обикаляше из помещението, после всичко утихна. Ким го чу как диша дълбоко.

Изумена от бързата промяна, стана от леглото. Заметна се с халата и отиде по коридора между двете спални при Едуард. Той беше нахвърлял дрехите си както падне из стаята и се беше проснал върху леглото. Както и в неделя вечерта, бе забравил лампата да свети.