Замъкът Родриганда

— Който знам от някога? Хубаво, ще дойда!

— Разчитам на теб. Адиос!

Разговорът бе проведен на четири очи, тъй като циганите почитаха предводителката си и никога не се осмеляваха да я безпокоят при подобни преговори. А когато адвокатът се върна при коня си, около него отново се струпа пръснатият наоколо катун. Той раздаде тютюна и цигарите си, хвърли няколко дребни монети на децата и смушка коня.

Срещата с хитаносите му дойде добре дошла. Той от по-рано поддържаше връзка с предводителката им и сега се надяваше да извлече полза от присъствието им. Когато се върна в Родриганда, там отново цареше дълбока тишина. Предаде коня на един слуга и се упъти към стаята си, ала много скоро я напусна и потърси Клариса от която научи всичко, което се бе случило.

— Всички дяволи! — изруга Кортейо. — Тоя Стернау седи здраво на всяко седло. Значи спомена израза Pohon Upas? В такъв случай сигурно ще съумее да оправи графа.

— Нима има противосредство?

— Да.

— В замъка също се носи слух, че когато графът върне съзнанието си, ще знае кому дължи благодарност за отровата. Няма ли да бъдеш откровен с мен?

— Как не! — захили се той. — Вие, жените, не бива да знаете всичко. Ама пък и графът, хм, не бива да възвърне разума си!

— Какво смяташ да предприемеш?

— Да доведа нещата докрай! — отвърна лаконично, напусна спътницата си и стигнал в стаята си, започна да крачи неспокойно напред-назад, докато намери изход и твърдо реши да го осъществи.

Няколко минути преди полунощ се върна конярят от Барселона и донесе на лекаря новината, че днес корабът е напуснал пристанището. Само няколко минути по-късно адвокатът се прокрадна навън в парка. Беше добил богат опит и се постара да не остави никакви следи. Царба вече го чакаше под дъба.

— Осведоми ли се за здравословното състояние на графа? — попита старицата.

— Да. Той ще умре.

— Как да го разбирам? Вследствие на болестта си ли ще умре?

— Колко искат?

Циганката даде вид, че премисля, след което отвърна:

— Ти колко предлагаш?

— Аз не предлагам нищо. Цената е от теб.

— Заплащането зависи от трудността на задачата…

— Зная — рече адвокатът. — Обмислил съм всичко добре. Дон Мануел трябва да разбие тялото си.

— Да го разбие? Небеса, доста необикновено изискване. Че защо пък точно това?

— Защото е безумен.

— А-а, разбирам! Като безумец той е надзираван. Удава му се обаче да измами стражата си, офейква и пада от някоя скала. Тъй ли е?

— Именно така си го представям и аз — потвърди нотариусът.

— А как ще се вмъкнем в замъка, че после и при дон Мануел, щом е пазен?