Игрите на глада
- Автор: Коллинз Сьюзен
- Серия: Игрите на глада #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Игрите на глада». Краткое содержание книги:
— Какво има? — поглежда ме Пийта.
— Нищо — отговарям. Отминаваме влака и вървим нататък, където дори аз съм напълно сигурна, че няма камери, скрити в ниските храсти покрай пътеката. Но въпреки това не ми идват думи.
Хеймич ме стряска, когато слага ръка на гърба ми. Дори сега, сред тази отдалечена пустош, той понижава глас:
— Страхотно се справяте, вие двамата. Просто продължавайте така и в окръга, докато изчезнат камерите. Би трябвало всичко да е наред. — Проследявам го как тръгва обратно към влака и отбягва погледа на Пийта.
— За какво говори? — обръща се Пийта към мен.
— Става дума за онези в Капитола. Не им е харесала демонстрацията ни с танатоските — изтърсвам на един дъх.
— Какво? За какво говориш? — казва той.
— Сторило им се е твърде бунтарско. Хеймич ме инструктираше през последните няколко дни. За да не влоша положението — казвам.
— Инструктирал е теб? Но не и мен — казва Пийта.
— Знаеше, че ти си достатъчно умен, за да разбереш.
— Не знаех, че има нещо за разбиране — отговаря Пийта. — Значи, казваш всъщност, че случилото се през последните няколко дни, а предполагам… и на арената… е било просто стратегия, която двамата сте разработили.
— Не. Всъщност аз изобщо не можех да говоря с него на арената, нали? — заеквам.
— Но си знаела какво иска от теб, нали? — казва Пийта. Прехапвам устна. — Катнис? — Той пуска ръката ми и правя една крачка, за да запазя равновесие.
— Всичко е било заради Игрите — казва Пийта. — Как си се преструвала само.
— Не всичко — казвам аз и стискам здраво цветята.
— Тогава каква част? Не, няма значение. Предполагам, че истинският въпрос е какво ще остане, когато се приберем у дома? — казва той.
— Не знам. Колкото повече се приближаваме до Окръг 12, толкова по-объркана се чувствам — отговарям аз. Той чака още някакво обяснение, но не ми хрумва нищо.
— Е, съобщи ми, когато разбереш — казва той и в гласа му ясно се чувства болка.
Знам, че слухът ми е излекуван, защото въпреки тътена на локомотива чувам всяка стъпка на Пийта, който се връща към влака. Докато се кача, той вече се е прибрал в стаята си да спи. Не го виждам и на другата сутрин. Всъщност, когато се появява отново, вече пристигаме в Окръг 12. Той ми кимва с безизразно лице.
Искам да му кажа, че не постъпва честно. Че бяхме непознати. Че направих каквото беше нужно, за да остана жива, да запазя и двама ни живи на арената. Че не мога да обясня как стоят нещата с Гейл, защото и самата аз не съм наясно. Че няма смисъл да ме обича, защото никога няма да се омъжа и в крайна сметка той рано или късно ще ме намрази. Че дори все пак да имам някакви чувства към него, това е без значение, защото никога няма да си позволя да изпитам онази любов, която води до семейство, до деца. А той как би могъл? Как би могъл след всичко, което преживяхме?
Искам също да му кажа, че вече много ми липсва. Но няма да е честно от моя страна.
Затова просто стоим мълчаливо и гледаме как пред погледа ни изниква нашата малка мръсна гара. През прозорците виждам, че перонът е претъпкан с камери. Всички с нетърпение очакват завръщането ни.
С крайчеца на окото си виждам как Пийта протяга ръка. Поглеждам го неуверено.
— Още веднъж? Заради публиката? — казва той. Гласът му не е гневен, а глух, и това е още по-лошо. Момчето с хляба вече се изплъзва от мен.
Поемам ръката му, стискам я здраво, като се подготвям за камерите и се изпълвам с ужас от мига, когато ще трябва най-сетне да я пусна.