Град от пепел

— Разбира се. — Люк сви рамене и те тръгнаха обратно към фабриката. Клеъри понечи да тръгне с тях, но Джейс я хвана за ръката.

— Почакай. Искам да ти кажа нещо.

Клеъри погледна към Магнус и Люк, които се отдалечаваха към камиона. Двамата представляваха странна двойка — високият магьосник с дълго черно сако и по-ниският набит мъж с джинси и фланелка, — ала и двамата бяха долноземци, бродещи между света на мунданите и свръхестествените светове.

— Клеъри — каза Джейс. — Земята вика Клеъри. Къде си?

Тя се обърна и го погледна. Сега слънцето потъваше във водата зад него, като оставяше лицето му в сянка и превръщаше косата му в ореол от злато.

— Извинявай.

— Няма нищо. — Той докосна нежно с опакото на дланта си лицето й. — Понякога така се отнасяш — рече той. — Иска ми се да бъда там, където са мислите ти.

Ами ти си там, идеше й да каже. Ти непрекъснато си в главата ми. Вместо това каза:

— Какво искаше да ми кажеш?

Той отпусна ръката си.

— Искам да ми сложиш руната на безстрашието. Преди да се върне Люк.

— Защо, преди да се върне?

— Защото може да не го одобри. Но това е единствената възможност да бъде надвит Аграмон. Люк не го… той го подценява, не може да си представи как изглежда той. Но аз знам.

Тя погледна изпитателно лицето му.

— И как изглежда?

Очите му бяха непроницаеми.

— Виждаш това, от което се страхуваш най-много на света.

— Аз дори не знам какво е то.

— Не ти и трябва. Повярвай ми. — Той сведе поглед. — Носиш ли си стилито?

— Да, нося го. — Тя свали вълнената ръкавица от дясната си ръка и затърси стилито си. След като порови малко, го извади. — Къде искаш да е знакът?

— Възможно най-близо до сърцето, за да е по-ефикасен. — Той обърна гърба си към ръката й, свали си якето и го хвърли на земята. Повдигна тениската си и оголи гърба си. — Добре би било да е на рамото отзад.

Клеъри сложи ръка на рамото му, за да му попречи да мърда. Там кожата му беше по-бледозлатиста в сравнение с тази на ръцете и лицето и гладка на местата, където нямаше белези. Прокара върха на стилито по плешката му и усети как той трепна и мускулите му се стегнаха.

— Не натискай чак толкова…

— Извинявай. — Тя продължи по-спокойно, като остави руната да се влее от ума, през ръката й, към стилито. То оставяше след себе си черна линия, тънка и пепелява. — Ето. Готов си.

Той се извърна и отново облече блузата си.

— Благодаря. — Слънцето вече се скриваше зад хоризонта като обагряше небето в кръв и рози и превръщаше реката в златиста течност, която смекчаваше грозотата на заобикалящата ги градска пустош. — Ами ти?

— Какво аз?

Той пристъпи към нея.

— Вдигни си ръкава да ти сложа знак.