Пазителите на Завета

Блестящата черна лимузина, която ме чака пред хотела, прилича на пантеон, дълъг триста метра. Прозорците са затъмнени, а седалките отзад облицовани в бяла кожа.

Лимузината ускорява светкавично, след което успява да наруши всеки един закон за движение по пътищата на Доминиканската република. Така че ни трябват не повече от петнадесет минути, за да стигнем двореца „Миерколес“. Портите се отварят и преминаваме покрай охранителите. След това вратите от ковано желязо хлопват зад нас и ни изолират от останалия свят.

Прекосяваме парка върху широк чакълов път. Четири лебеда плуват в едно езеро наблизо, а в далечината хора яздят породисти жребци.

Не след дълго се измъкваме изпод сянката на дърветата и най-накрая виждам дворец „Миерколес“ в целия му блясък.

Има хора, които смятат, че ако си видял един дворец, значи си видял всички дворци. Но красотата на „Миерколес“ ме оставя без дъх. Огромните му размери и безсрамното му великолепие ме карат за пореден път да се запитам кой е бил този Родригес, който преди петстотин години е построил това чудовище.

Когато лимузината спира пред широките гранитни стъпала, водещи до главния вход, четирима прислужници хукват към мен. Посрещат ме с дълбоки поклони и ме въвеждат в двореца.

Фоайето е високо поне три етажа и стълбището е толкова огромно, че започвам да се чудя откъде са намерили всичкия този мрамор. Качваме се на първия етаж, след което минаваме покрай десетки огромни картини и високи мраморни колони, красящи дълги коридори. Най-накрая спираме пред двойна врата, висока поне четири метра, след което прислужниците отново ми се покланят и ме въвеждат в стаята.

Затварят вратата след мен.

По средата на стаята виждам голяма маса, отрупана с ястия. Изглежда някак си не на място в това огромно помещение.

Таванът е украсен с религиозни мотиви. По стените висят огромни огледала със златни рамки. На дъното на стаята има еркерни прозорци, отвъд които виждам тераса.

Вървя бавно към масата. Отваря се врата. Не я чувам, но усещам полъха по бузата си.