Нещо лично

По тази причина залепих гръб за стената и започнах да се промъквам нагоре. Стигнах до стъпалото, от което се виждаше коридорът на втория етаж. Беше пуст. Нито следа от Кот. Продължих напред по този коридор, който беше копие на долния. С тази разлика, че подът беше покрит с килим, а не с мраморни плочи. Огромен килим, който приличаше на току-що окосена прерия. Видях няколко врати, всичките с височина над три метра. После коридор с още врати. Всичките затворени. Две отляво, две отдясно и една в дъното. Там трябва да е апартаментът за гости, съобразих аз. Единственият начин да стигна до него беше да вървя направо.

Предимството на този подход се съдържаше във факта, че къщата на гиганта изобилстваше от пространства за маневриране. Обикновено коридорите на втория етаж са достатъчно тесни, за да са изцяло в обсега на мерника, без почти никакви шансове за пропуск. Но петдесет процента повече ми даваха шанс да се придържам встрани от централната линия. Защото Кот вероятно се беше подготвил предварително, фиксирал прицела си в средата на вратата, готов за стрелба. Може би използваше инфрачервен лъч или дори портативен рентген.

Стигнах до насрещната стена без премеждия. Притиснах се към вратата, обърнах браунинга с цевта напред и почуках.

— Кот? Вътре ли си?

Никакъв отговор.

Почуках отново, този път по-силно.

— Кот! Отвори вратата!

Което изобщо не беше трудно. От гледна точка на балистиката вратата вече беше отворена. Всеки от нас би могъл да стреля директно през нея. Но в неговия случай това би било пилеене на патрони, защото нямаше да улучи нищо. Би могъл, но само ако се ориентира по звука. За него стените и подовете не съществуваха. Той живееше в прозрачна къща. В буквалния смисъл на думата.

Но със сигурност би искал да гледа. Човек, който се събужда и ляга с една и съща моя снимка на стената, непременно ще поиска да види как поемам куршума. И как падам. Вероятно си го е представял по време на всяко занимание с йога. Визуализирай успеха си. Беше чакал този момент цели шестнайсет години. Може би наистина щеше да отвори вратата.

— Първо трябва да поговорим, Кот — подвикнах аз. Никакъв отговор.

— Без мръсни номера — добавих. — Ти забравяш за мен, аз — за теб. Всеки си тръгва по пътя. Трябва да преодолееш всичко, което таиш в душата си. Няма смисъл да правиш циркове. Вкарвал съм куп народ в затвора, но никой не ми се е сърдил затова.

Долових тихо проскърцване. В първия момент помислих, че идва от вратата, но се оказа, че е от противоположната посока, откъм горния край на стълбището. С крайчеца на окото си зърнах как някакво дете прекосява на бегом площадката и изчезва в коридора след нея. Малко момче, помислих си аз. Нима е възможно Бенет да не ме предупреди? Къде е майка му? Какво става, по дяволите?