Отвъд стената на съня

— Доста работи научих от тях… — казваше той, докато се опитваше да скрепи разпокъсаните страници с помощта на лепило, саморъчно приготвено на ръждивата кухненска плоча. — А синчето на щерка ми ще научи още повече. Момчето ще мож’ да ги използва още по-добре, щот’ ще има нужните за туй знания.

През септември 1914-а, когато Уилбър стана на година и седем месеца, размерите и способностите му станаха почти плашещи. Малчуганът беше станал едър като четиригодишно дете, говореше свободно и изключително интелигентно. Вкъщи той прилежно и съсредоточено изучаваше илюстрациите, формулите и астрологичните карти в старинните фолианти, а дядо му търпеливо го обучаваше и изпитваше през дългите спокойни следобеди. По това време възстановителните работи по къщата почти бяха завършени и тези от местните, които я заглеждаха отвън, се питаха защо един от прозорците на горния етаж е превърнат в здрава, облицована с дъски врата. Ставаше въпрос за прозореца в задната част на фасадата, съвсем близо до хълма; отгоре на всичко, никой не можеше да си отговори поради каква причина от прозореца към земята се спуска масивна дървена стълба. След приключването на ремонтните дейности мнозина обърнаха внимание на обстоятелството, че старата барака за инструменти, надлежно заключена и със заковани прозорци от момента на появата на Уилбър на бял свят, отново стои запустяла. Вратата зеела небрежно отворена и когато Ърл Сойър, дошъл заради поредната сделка с добитък, надзърнал веднъж вътре, останал поразен от гнусната миризма, тегнеща в помещението. Такава воня, твърдеше после той, едва ли някой някога е помирисвал… Дори около каменните пръстени по билата на възвишенията не миришело така и едва ли имало разумно същество на този свят, което да е източник на подобно зловоние. Думите му правят още по-голямо впечатление, особено като се вземе предвид обстоятелството, че къщите и дворовете на Дънуич никога не са се отличавали с райски благоухания.

Изминаха няколко месеца, в които не се случи нищо особено, ако не се броят загадъчните шумове от хълмовете, които ставаха все по-силни и натрапчиви. В навечерието на май 1915 година земята се разтресе от серия трусове, които даже жителите на Ейлсбъри почувстваха, а около Вси светии от земните недра се разнесе страховит грохот, странно синхронизиран с проблясващи пламъци от върха на Стражевия хълм. „Туй е дело на вещерите Уейтли“ — мълвяха уплашено местните. Междувременно Уилбър растеше толкова бързо, че на четири години вече изглеждаше като на десет. Той вече четеше без чужда помощ, обаче започна да говори по-рядко от преди. Мълчаливостта стана негова характерна черта, момчето често се отделяше от другите и някъде по това време хората за първи път обърнаха внимание на злия израз, изписан на козеподобното му лице. От време на време той си мърмореше някакви думи на неизвестен никому език и навяваше странни мелодии в причудлив ритъм, които вдъхваха у слушателя чувство на необясним страх. Ненавистта на селските кучета към Уилбър вече беше станала пословична и той бе принуден да носи със себе си револвер по време на разходките си из селото и неговите околности. Понякога използваше оръжието по предназначение и това никак не спомагаше за увеличаването на популярността му сред местните собственици на кучета.