Щиглецът
- Автор: Тарт Дона
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-152-8
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Щиглецът». Краткое содержание книги:
Вярата в красивото и една нежна, самотна любов срещу свят, изпълнен с предателства, дрога, измами и убийства.
— Прекалено надалеч са построили тази гадост — каза Борис. — И сега пустинята си взема обратно земята. Вземат си я и банките — той се изсмя. — Торо да ходи да се шиба, а?
— Целият този град сякаш е построен с девиза „Торо да ходи да се шиба“.
— Аз ще ти кажа кой може да ходи да се шиба — хората, които са си купили тези къщи. До повечето от тях дори не може да се докара вода. Банките ги прибират обратно, защото хората не могат да си плащат ипотеките — затова баща ми нае тази къща за такива смешни пари.
— Аха — казах, след като помълчах стреснато. Не се бях замислял как баща ми може да си позволи толкова голяма къща като нашата.
— Баща ми строи мини — каза неочаквано Борис.
— Моля?
Той прибра с ръка потните, тъмни кичури, паднали по лицето му.
— Хората ни мразят, където и да отидем. Защото им обещават, че мината няма да навреди на околната среда, а после се оказва, че мината вреди на околната среда. Но тук — той сви рамене с небрежен фатализъм, съвсем по руски — Боже мили, та кой го е грижа за тази проклета пясъчна яма?
— Аха — казах, заслушан удивено как гласовете ни отекваха по пустата улица, — тук наистина е пусто, нали?
— Да. Същинско гробище. Наблизо живее само още едно семейство — ето там, с големия камион пред къщата, нали виждаш? Нелегални имигранти, така ми се струва.
— А вие с баща ти сте законно пребиваващи, нали?
В училище това беше проблем — някои от учениците не бяха законно пребиваващи; по стените имаше плакати, засягащи този въпрос.
Той издаде някакъв звук, който трябваше да означава „пфу, ама че смешка“.
— Разбира се. Собствениците на мината са се погрижили за това — или някой друг. Но онези хора там долу са двайсет-трийсет, всички живеят в една къща. Кой знае, може да търгуват с наркотици.
— Така ли мислиш?
— Нещо странно става там — каза мрачно Борис. — Само това знам.
Къщата на Борис — от двете страни имаше празни парцели, преливащи от боклук — приличаше много на къщата на татко и Ксандра: подовете — покрити с мокет, чисто нови домакински уреди, същото разположение на помещенията, малко мебели. Но вътре беше прекалено топло, за да бъде приятно; в басейна нямаше вода, а само няколко инча пясък на дъното, нямаше и най-далечна имитация на градина, нямаше дори кактуси. Всички повърхности — домакинските уреди, плотовете, кухненският под — бяха покрити с тънък слой ситен пясък.
— Нещо за пиене? — попита Борис, отваряйки хладилника, в който проблясваха редици бутилки с немска бира.
— О, да, благодаря.
— В Нова Гвинея — каза Борис, бършейки чело с опакото на ръката си, — когато живеех там, нали разбираш, имаше много голямо наводнение. Изпълзяха змии… много опасни, страшна работа… в двора плуваха неизбухнали мини от Втората световна война… много гъски измряха. Така или иначе — продължи той, отваряйки една бира, — водата стана опасна за пиене. Заразена с тиф. Разполагахме само с бира — нямаше „Пепси“ или „Люкозад“, всичко беше свършило, нямаше йод на таблетки, и цели три седмици, аз, баща ми и дори мюсюлманите нямахме нищо за пиене освен бира. На обяд, на закуска, по всяко време.
— Не звучи толкова лошо.
Той направи гримаса.
— През цялото време ме болеше глава. Местната бира в Нова Гвинея е много неприятна на вкус. Тази тук е хубава! Във фризера има и водка.
Понечих да кажа „добре“, за да го впечатля, но си спомних за горещината и пътя, който трябваше да извървя до вкъщи, затова отвърнах:
— Не, благодаря.
Той чукна бутилката си в моята.
— Съгласен. Прекалено горещо е денем за пиене. Баща ми пие толкова много водка, че нервните окончания в краката му са изгубили чувствителност.