Възмездието
- Автор: Хърн Лиан
- Серия: tales of the otori #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 978-954-528-681-0
- Переводчик: Людмила Левкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възмездието». Краткое содержание книги:
С настъпването на пролетта Такео се готви за война. С него са селяци, низвергнати и роднини, а срещу него са няколко могъщи клана, подкрепяни от шпионите на Племето. Притиснат от всички страни, Такео намира помощ от поставените извън закона пирати, ала цената е твърде висока — Каеде е омъжена за друг. С предателства и смърт е осеян пътят към дългоочаквания мир в Трите провинции, но възмездието е неизбежно.
Първите кораби вече наближаваха брега. Масахиро погледна зад себе си, после се обърна отново към мен и видя как Джато се стоварва отгоре му. Отдръпна се трескаво, приведе се рязко и полетя през стената.
Бесен, че бе избягнал удара ми, вече се готвех да скоча след него, когато синът му Йошитоми, моят стар враг от тренировъчната зала, изтича от резиденцията, следван от неколцина свои братя и братовчеди. Никой от тях не беше на повече от двайсет години.
— Аз ще те победя, магьоснико! — изкрещя Йошитоми. — Хайде да видим дали можеш да се биеш като воин!
Бях изпаднал в почти свръхестествено състояние, а Джато вече бе разярен и вкусил кръв. Движеше се шеметно, почти невидим за човешко око. Когато ме превъзхождаха по численост, Кенджи се биеше редом с мен. Съжалявах, че толкова млади мъже трябваше да умрат, но в същото време бях доволен, че и те заплащат за предателството на бащите си. Когато успях отново да насоча вниманието си към Масахиро, видях, че е изплувал на повърхността близо до малка лодка пред редицата кораби. Оказа се лодката на Рьома. Младият рибар сграбчи баща си за косите, изтегли го нагоре и преряза гърлото му с един от ножовете, които местните използваха за кормене на риба. Каквито и да бяха греховете на Масахиро, смъртта му бе далеч по-ужасна от онази, която бих могъл да му замисля — беше убит от ръката на собствения си син, докато се опитваше да избяга, обзет от паника.
Обърнах се, за да се изправя лице в лице с тълпата от васали.
— Разполагам с огромна армия там на корабите и съм в съюз с владетеля Араи. Нямам разпра с никого от вас. Може да си отнемете живота, може да ми служите или да се биете с мен един по един. Аз изпълних своя дълг към владетеля Шигеру и сторих онова, което ми бе наредил — все още чувствах присъствието на духа му в себе си.
Един от възрастните мъже пристъпи напред. Помнех лицето му, но името му ми убягваше.
— Аз съм Ендо Чикара. Мнозина от нас имат синове и племенници, които вече са се присъединили към вас. Не желаем да се бием с децата си. Вие сторихте онова, което бе ваш дълг и ваше право, по честен и достоен начин. В името на клана съм готов да ви служа, владетелю Отори.
С тези думи той коленичи и един по един останалите го последваха. Двамата с Кенджи минахме през резиденцията и поставихме под стража жените и децата. Надявах се жените да постъпят достойно и да се самоубият. После щях да решавам как да постъпя с децата. Проверихме всички тайни скривалища и измъкнахме от там няколко шпиони. Част от тях очевидно бяха Кикута, но както в резиденцията, така и в крепостта нямаше и следа от Котаро, който по сведения, донесени на Кенджи, се намираше в Хаги.
Ендо дойде с мен в крепостта. Капитанът на стражите там посрещна със същото облекчение възможността да се предаде и да се предостави под мое разпореждане; казваше се Мийоши Сатору — бащата на Кахей и Гемба. След като крепостта бе обезвредена, лодките стигнаха брега и хората ми слязоха, за да поемат през града, прочиствайки улица след улица.
Превземането на крепостта, което според мен щеше да представлява най-трудната част от плана ми, се оказа най-лесно. Въпреки усилията ми като цяло градът не се предаде без кръвопролитие. По улиците цареше хаос; хората се опитваха да бягат, но нямаше къде. Терада и подчинените им имаха собствени сметки за уреждане, а и в определени райони ни бе оказана упорита съпротива, която трябваше да преодоляваме в жесток ръкопашен бой.
Накрая стигнахме до бреговете на западната река, недалеч от каменния мост. Съдейки по слънцето, трябва да е било късен следобед. Мъглата отдавна се беше вдигнала, но димът от горящите къщи се стелеше над водната повърхност. На отсрещния бряг последните кленови листа искряха в сияйно червено, а върбите по ръба на водата бяха потънали в жълти багри. Листата капеха и се виеха във водовъртежите. В градините цъфтяха късни хризантеми. В далечината виждах рибния яз и зидовете с керемидени покриви покрай брега.
„Моята къща е там, помислих си. Довечера ще спя в нея.“