Аз умрях вчера

— Ще взема това писмо! — решително рече Настя. — За нищо не се тревожи. Само че те моля да не демонстрираш пред Гмиря недоверието си, не забравяй, че и той може да не ти вярва.

— Аз пък те моля да не се намесваш — каза студено Игор. — Отношението към следователя е личен проблем на всеки оперативен работник. Ако обичаш, прояви известна деликатност.

Настя смаяно го слушаше и не разбираше какво става. Да, Лесников открай време си беше затворен човек, не споделяше почти нищо с колегите си, рядко се усмихваше и изобщо беше малко особен. Никак не приличаше на Юра Коротков, който избухваше моментално от всяка дреболия и веднага тичаше да сподели с Настя новината, била тя добра или лоша. Навикът му да обсъжда всичко с нея беше толкова силен, че той, без да се замисля, й звънеше вкъщи дори в пет сутринта или в два през нощта. Докато Игор не беше близък с никого от отдела, държеше се с всички еднакво спокойно и дружелюбно, не отказваше на молби, но самият той почти никога не искаше услуги.

— Добре, извинявай — смутено каза Настя. — Не исках да се набърквам в личните ти отношения с Гмиря. Настояваш ли да не казвам на никого за писмото?

— Прави каквото искаш. Но не очаквай от мен никакви действия. Гмиря не ми харесва и нека приключим с този въпрос. Няма да се занимавам с писмото, и без това си имам достатъчно проблеми.

По пътя към къщи тя не можеше да се освободи от неприятното чувство, останало й след разговора с Лесников. Реакцията му на писмото бе необичайна, нещо повече — беше непрофесионална. Тя можеше да очаква от Игор всичко друго, но не и това. «Ами погледни себе си, патко такава! — наруга се тя с внезапна злост. — Коя си ти, че да съдиш неговия професионализъм? Главният детектив на цяла Русия ли си? Игор на два пъти го определяха за най-добрия оперативен работник на управлението, а теб? По-добре си спомни какви висоти на професионално майсторство демонстрира самата ти миналия януари, когато затъна в подозрения срещу собствения си втори баща, вместо да седнеш и хладнокръвно да премислиш и претеглиш всичко. Прав беше Готовчиц, лесно ни е да омаловажаваме чуждото нещастие. А случи ли ти се на теб, мозъкът ти напълно отказва да работи. Детето на Игор е болно и очевидно от нещо сериозно, мислите му са заети само с това. Кой ще се осмели да го съди? Когато всички наоколо започнат да крещят, че милицията не разкривала престъпленията, вероятно си мислят, че там се трудят само роботи, които нямат душа, нерви, семейни проблеми и болести. Смятат, че всички наши помисли трябва да бъдат насочени само към издирването на престъпници и разкриването на криминални тайни и това сигурно е правилно. Но природата е решила друго — ние не сме бездушни механизми, а живи хора и далеч невинаги можем да се съсредоточим изцяло върху работата, защото мислите ни се отклоняват към най-различни човешки проблеми. Защото и ние като всички боледуваме, страдаме, нервираме се, обичаме, женим се и се развеждаме, погребваме близки и приятели, броим копейките до заплатата, която дори не се знае кога ще получим, и изслушваме справедливите упреци на съпрузи и съпруги, че детето расте и му трябват нови обувки, а пари няма. Ние сме като всички, никой не ни е освободил от ежедневните тегоби и поради това често допускаме грешки, не можем да видим очевидното, не успяваме да направим необходимото. Трябва ли да ни осъждат за това? Може ли да ни го простят? Не знам…»