Времето ще покаже

— Каза ми, че вече няма причина да живее — бяха първите думи на сър Уолтър. — И двамата изгубихме близък и скъп приятел.

Отговорът на Хари го изненада.

— Какво ще правите с вагона, щом Стария Джак вече го няма?

— На никого няма да бъде разрешено да го приближава, докато съм президент на компанията — отвърна сър Уолтър. — Този вагон пази твърде много лични спомени за мен.

— И за мен — рече Хари. — Като момче прекарвах тук повече време, отколкото в собствения си дом.

— Или в класната стая, ако трябва да сме точни — каза сър Уолтър с малко крива усмивка. — Наблюдавах те от прозореца на кабинета си. Мислех си що ли за впечатляващо момче трябва да си, че Стария Джак да е готов да прекарва толкова много време с теб.

Хари се усмихна, когато си спомни как Стария Джак беше намерил причина, поради която да се върне в училище и да се научи да чете и пише.

— Какво ще правиш сега, Хари? Ще се върнеш в Оксфорд, за да продължиш образованието си?

— Не, сър. Боя се, че ще избухне война до…

— До края на месеца, предполагам — каза сър Уолтър.

— В такъв случай незабавно ще напусна Оксфорд и ще постъпя във флота. Вече казах на надзирателя на колежа мистър Бейнбридж, че смятам да постъпя така. Той ме увери, че мога да се върна и да продължа обучението си веднага щом войната свърши.

— Типично за Оксфорд — отбеляза сър Уолтър. — Винаги гледат в дългосрочен план. Значи ще отидеш в Дартмът да учиш за флотски офицер?

— Не, сър. През целия си живот съм бил около кораби. Във всеки случай Стария Джак е започнал като редник и е успял да се издигне, така че какво ми пречи да направя същото?

— Всъщност защо не? — съгласи се сър Уолтър. — Между другото, това бе една от причините да го смятаме за нещо повече от нас.

— Нямах представа, че сте служили заедно.

— О, да, служих с капитан Тарант в Южна Африка — каза сър Уолтър. — Бях един от онези двайсет и четирима, чийто живот той спаси в деня, заради който го наградиха с кръста „Виктория“.

— Това обяснява много неща, които така и не разбирах — рече Хари. И изненада за втори път сър Уолтър. — Сър, познавам ли някого от другите?

— Фроб — отвърна сър Уолтър. — Само че по онова време беше лейтенант Фробишър. Ефрейтор Холкомби, бащата на мистър Холкомби. И младия редник Дийкинс.

— Бащата на Дийкинс?

— Да. Беше новобранец. Великолепен млад войник. Не говореше много, но се оказа изключително храбър. Изгуби ръката си през онзи ужасен ден.

Двамата замълчаха, унесени в мисли за Стария Джак. Накрая сър Уолтър попита:

— Щом няма да ходиш в Дартмът, момчето ми, как смяташ да спечелиш войната с голи ръце?

— Ще служа на всеки кораб, който се съгласи да ме приеме, сър, стига да е готов да тръгне на лов за враговете на Негово Величество.

— В такъв случай може би мога да помогна.

— Много мило от ваша страна, сър, но искам да постъпя на военен кораб, а не на пътнически лайнер или товарен съд.