Едно на милион
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #24
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Едно на милион». Краткое содержание книги:
Ричър пътува с автобус из Америка без конкретна цел, без да бърза заникъде. Но слиза от него, за да помогне на възрастен човек, който очевидно ще стане жертва на обир. И… нали знаете какво казват за добрите дела? Не остават ненаказани.
Старецът, на когото Ричър помага, е допуснал огромна грешка. Притиснати от обстоятелствата, той и съпругата му са взели голям заем от много опасни хора. От банда, която владее половината град. Най-неочаквано Ричър се оказва между двете гангстерски групировки, които се борят за надмощие. Той знае, че трябва да остане поне на крачка пред лихварите, рекетьорите и наемните убийци. Знае и че изгледите за успех не са на негова страна. Но Джак Ричър вярва в един конкретен вид правосъдие… макар че шансът да успее е едно на милион.
— Предната стена на фоайето е изцяло от стъкло. Входната врата е въртяща се. Задната стена на фоайето е същинската част на сградата. Има пет входни точки — врата за аварийното стълбище, три асансьора и още една врата за аварийното стълбище. Между тях и вратата от улицата са разположени входни турникети и бюро, зад което стои едър мъж. Заприлича ми на най-обикновен служител на охранителна фирма.
— Това ли е всичко? — попита Ричър.
— Предполагам, че това е охраната, която сградата осигурява — отвърна Бартън. — Но видях още четирима души с костюми и вратовръзки. Предполагам, че те са изпратени от някой друг. Двама от тях чакаха зад въртящата се врата. Попитаха ме кого търся. Отвърнах им, че отивам на зъболекар. Отстъпиха встрани и ми посочиха с ръка, че трябва да мина през охраната. Служителят там отново ме попита кого търся.
Ричър погледна Хоган и Вантреска.
— И при вас ли мина по същия начин? — попита той.
— Абсолютно — отвърна Вантреска. — Добре контролират входа. Другите двама в костюми стоят зад турникетите. До асансьорите. Които са модернизирани. Поставили са им нови табла като онези, които има в истинските небостъргачи с хиляди посетители дневно. Натискаш желания етаж и таблото светва, за да те уведоми кой асансьор да чакаш. После асансьорът те отвежда на желания етаж. Вътре няма бутони. Системата е много ефективна. Но напълно излишна за толкова малка сграда. Очевидно не са я монтирали случайно. Онези двамата не ти позволяват да избереш който си искаш етаж. Питат те къде отиваш, натискат бутона за съответния етаж вместо теб и ти казват да изчакаш. После се качваш в асансьора и излизаш, когато вратите се отворят. Няма друг вариант.
— Във фоайето има ли камери?
— Видях малък стъклен панел в контролното табло. Почти съм сигурен, че зад него се крие широкоъгълен обектив тип „рибешко око“ и някой горе следи кой се качва в асансьора.
Ричър кимна. Погледна Бартън и попита:
— Как беше при зъболекаря?
— Третият етаж е разделен на малки офиси, разположени по протежение на коридор, който обикаля около централното ядро на сградата. Три от страните му са плътни, без нито един отвор в тях, а в четвъртата са вратите за аварийното стълбище. Качих се по стълбите до четвъртия етаж. Разположението беше абсолютно същото. После се качих до петия. Там заварих два по-големи офиса в задната част, но не успях да обиколя ядрото. Предполагам, че там минава стена, която разделя помещенията.
— Ние се качихме на шестия етаж и започнахме от там — продължи Хоган. — Колкото по-нагоре отиваш, толкова по-големи стават офисите. Предполагам, че деветнайсетият етаж е зает от едно-единствено отворено помещение. Вратите на асансьорите се отварят точно по средата на етажа. Това е единственото ограничение от архитектурна гледна точка. Сигурен съм, че са направили каквито промени са сметнали за необходими.
— Като са започнали с клетката около асансьорите — отбеляза Ричър.
— Със сигурност — потвърди Вантреска. — Оказа се по-лесно, отколкото предполагахме. Защото сградата е висока, но не и широка. Има само едно централно ядро, една железобетонна шахта с пет структурни отвора на всеки етаж и всички те са наредени в една линия. Една клетка би контролирала всичките. Няма нужда да заваряват някоя врата. Могат да направят клетката широка два и висока два и половина метра, като започнат от първата аварийна врата, минат по цялата дължина на асансьорите и стигнат до втората аварийна врата. Откъдето и да дойдеш — от асансьорите или стълбите, — ще попаднеш в клетката. Тя играе ролята на рецепция с правоъгълна форма. Там ще трябва да изчакаш, докато въоръжена охрана провери самоличността ти и те претърси за оръжие. След което други въоръжени хора ще ти отворят клетката. Механизмът вероятно е електронен. Нищо чудно да са монтирали две врати като в затвор.
— Подове и тавани?
— Железобетонни плочи. Без големи отвори в тях. Всички по-широки тръби минават през ядрото с асансьорните шахти.
— Хубаво — каза Ричър.
— Какво му е хубавото?
— Предпазливи, рационални, подхождат научно… Точно това, което обяснявах на Аби.
— Плюс параноични. Обзалагам се, че са оборудвали по същия начин осемнайсетия и двайсетия етаж. Което прави буферната зона непревземаема.
Ричър кимна.
— Красота — каза той. — Невъзможно е да се влезе.
— Как ще го направим?
— Когато се изправим пред затруднение, отиваме на пазар.
— Къде?
— В някоя железария.
Най-близкият подобен магазин бе част от голяма национална верига, а щандовете му бяха изпъстрени с реклами, които призоваваха клиентите да купят едно или друго сами и да го сглобят сами, и то още днес. Москва би одобрила подобен подход. Магазинът бе достатъчно голям, за да предложи онова, от което се нуждаеха Ричър и останалите, но не чак толкова голям, че да им предложи избор. Което само ускори процеса. Нож за линолеум си е нож за линолеум. Универсалният трион си е универсален трион. И така нататък. Всеки взе по една чанта за инструменти. Върху тях бе изписано името на магазина, но видът им бе професионален. За всичко плати Гезим Ходжа, който продължаваше да лежи в болница. Или по-точно, безформеният му портфейл.