Кървава роза [bg]

— Ще бъдеш с нас, Ансел. Ние ще се грижим за теб.

Ансел се разхлипа и баща ми го издърпа от прегръдката на Тес.

— Ансел — промълви той. — Открий силата си. Можеш да се справиш и с това.

Зяпнах го, неспособна да повярвам на ушите си.

— Искаш това да се случи?

— Не става въпрос какво искам, Кала — бавно каза той. — А какво е правилно. Злото, донесено от Пазителите в този свят, никога вече не бива да се завърне.

— Той е прав, Кала. — Гласът на Мейсън ме сепна.

Нев, който стоеше до него, кимна.

— Ние сме вълци. И винаги сме били.

Ансел избърса лицето си и погледна към Мейсън, който се приближи до него и го притисна в крепка прегръдка.

— Съжалявам, човече.

— Недей — отвърна Ансел, усмихвайки се едва-едва. — Баща ми е прав. Ще го понеса, а това наистина трябва да се случи.

— Ансел. — Гласът ми се прекърши.

— Всичко е наред, сестричке. — Усмивката му си оставаше все така крехка. Очите му се плъзнаха към Брин, пълни със съжаление и по тялото ми плъпнаха ледени пръсти, когато си спомних думите му в двора на Академията.

„Аз съм чисто и просто по-малко, отколкото бях някога. И никога няма да стана повече. Рано или късно Брин ще го осъзнае. И ще си тръгне. Така ще бъде най-добре.“

Цялата треперех, докато се мъчех да измисля някакъв друг изход. Непоколебимият поглед на баща ми тежеше на плещите ми. Част от мен бе наясно, че и той, и Аника имат право. Пазителите покваряваха всичко, до което се докоснат. Всяка следа от тяхното влияние трябваше да бъде изличена от земята веднъж завинаги. Не ме плашеше това, че ще си остана вълк. Тази мисъл бе странна, но също така и вълнуваща. Волността на един такъв живот докосваше най-съкровените струни на душата ми и бях сигурна, че баща ми, Мейсън и Нев също започват да усещат неудържимо желание да се подчинят на този зов.

Ала една друга част от мен бе съкрушена, смазана. Нима бяхме стигнали толкова далеч, само за да изгубим толкова много? Не можех да си представя живота без Ансел, който да препуска до мен. Той бе част от глутницата ми, мой брат. Мястото му беше с нас. И с Брин.

Обляна в сълзи, тя протегна ръце към него, ала той поклати глава и се отдръпна.

— Почакайте. — Сабин се откъсна от прегръдката на Итън и се приближи до Аника.

Търсачите около Стрелата извадиха мечовете си и й препречиха пътя. На свой ред Итън изруга и се прицели в тях.

— О, за бога! — извъртя очи Сабин. — Няма да нападна никого. Просто искам да попитам нещо.

Аника повдигна вежди.

— Когато Ансел ни разказа как са били създадени Стражите, спомена, че сте отказали да го направите за него.

— Така е — отвърна Аника. — Защото то е в разрез с принципите ни. Няма да унищожим някой вълк, за да сътворим Страж.

Сабин си пое дълбоко дъх.

— Ами ако не унищожавате вълк?

Итън бавно свали арбалета си.