Слънчева буря [bg]

Михаил кимна.

— Браво на тях. И ако се окаже, че това иска и Юджийн… е, да се надяваме, че всичко ще се нареди.

Дори сега Бисиса долови съжалението и мъката в гласа му и импулсивно го прегърна пак — но предпазливо. Изглеждаше поразително крехък. Говореше се, че по време на подготовката за слънчевата буря е останал прекалено дълго на Луната и е занемарил здравето си.

— Хайде още да не ги женим — рече Бисиса.

Руснакът се усмихна малко тъжно.

— Нали знаеш, той е наясно какво изпитвам към него.

— Нима?

— От първата ни среща. И е мил, по своя си начин. Просто в главата му няма много място за друго, освен за работа.

— Имам чувството, че Мира ще направи място, ако някой изобщо е способен на това — изсумтя Шивоун.

Двете с Бисиса бяха продължили да поддържат връзка по имейла, но от години не се бяха срещали. Шивоун вече бе над петдесетгодишна, косата й беше красиво прошарена, и носеше пъстър, но официален костюм. Изглеждаше точно каквато беше, помисли си Бисиса, все още кралски астроном, популярна медийна фигура и любимка на британския, евразийския и американския елит. Ала беше запазила острия си поглед и блестящия си интелект — както и онзи либерален присмехулен скептицизъм, който й бе позволил да приеме странната история на Бисиса за извънземни и други светове преди години.

— Изглеждаш страхотно — откровено каза Бисиса.

Шивоун махна с ръка.

— Страхотно остаряла.

— Времето лети — малко сковано отвърна Бисиса. — Мира имаше право, нали? Предишния път, когато всички бяхме заедно, раздаваха медалите и знаменцата след бурята.

— Всичко това ми беше приятно — каза Михаил. — Винаги съм обичал филмите за катаклизми! А всеки уважаващ се филм за катаклизъм трябва да завършва с връчване на медали, сватба или за предпочитане и двете — в идеалния случай сред руините на Белия дом. Всъщност, ако си спомняте, последният повод, по който се срещнахме всички, беше церемонията по връчване на Нобеловата награда. — Виж, това само по себе си бе цяла катастрофа. Бяха настояли Юджийн да приеме наградата за проучванията си върху слънчевата буря. Той беше заявил, че човек, който е объркал толкова много, няма абсолютно никакво право на признание, ала Михаил го бе уговорил. — Мисля, че някой ден ще ми е благодарен — каза той.

Бисиса се обърна към Бъд. Вече близо шейсетгодишен, с бяла глава по-нисък от жена си, той беше все същият загорял, строен, прекалено красив офицер, каквито американските въоръжени сили като че ли произвеждаха с десетки. Ала на Бисиса й се стори, че забелязва в усмивката му принуденост и в позата му напрежение.

— Радвам се, че си тук, Бъд — рече тя. — Чу ли какво каза Мира? Че щяла да се занимава с астронавтика? Ще ми се да поговориш с нея.