Съдби в окови
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: The Bride #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдби в окови». Краткое содержание книги:
— Колин — прошепна тя и прокара език по долната си устна.
— Ела сега тук, Джоан. Искам да мислиш само за пръстите ми — къде са и какво правят с теб. Ще те целуна и искам, когато усетиш, че в теб напира вик, да не го задържаш, да извикаш, без да отделяш устни от моите.
В същия миг той проникна с пръст в нея и едва се сдържа да не извика от удоволствие, когато я почувства около себе си. Целуна я така, сякаш правеше това за последен път в живота си. Изпитваше непозната досега наслада. Дори за миг се зачуди дали това, което става, е действителност. Пръстите му отново се заеха с възбудената й плът. Продължиха да я галят нежно, докато най-после тялото й се напрегна и тя се изви. Той погледна лицето й и се усмихна с усилие.
— Да, любима. Ела при мен сега.
Тя го направи. Изведнъж дишането й се учести, краката й изтръпнаха, цялото й тяло запулсира, завладяно от невероятното усещане. Тя не разбираше какво става с нея. Каквото и да беше обаче, тя само се молеше никога да не свършва. Беше толкова силно и дълбоко в нея. Той беше в нея, беше впил поглед в лицето й, очите му се усмихваха, а устните му непрестанно мълвяха.
— Ела при мен, ела при мен.
Невероятното усещане се надигна като мощна вълна и я пренесе в един непознат, вълшебен свят. Свят, в който попадаше за първи път и който не искаше никога да напусне. Тя застина. В същия миг пръстите му престанаха да се движат и да разгарят пламъците на страстта в нея.
— Мили Боже — прошепна тя. — Мили Боже, Колин. Беше прекрасно.
— Да — отговори той и гласът му беше пълен с болка и огромно удоволствие. Той не беше отделил очи от лицето й нито за миг й сега се наведе напред, за да я целуне нежно. Недоумението в шербруково-сините й очи, шеметни и развълнувани, го изпълваха с неописуемо удоволствие, което достигна до самата му душа.
Синджан си пое дълбоко въздух. А какво става с неговото удоволствие, запита се тя. Тя не му беше доставила никакво удоволствие. Дали сега той щеше да й причини онази болка? О, не, той никога повече нямаше да го направи. Но неговото удоволствие… Сърцето й започна да бие по-спокойно. Тя затвори очи. За изненада и разочарование на Колин тя заспа почти мигновено.
Той дълго я държа в ръцете си пред огъня. Не откъсваше очите си от нея. После се загледа в догарящите пламъци и се удиви на факта, че тази жена сякаш го бе преродила.
На следващата сутрин Синджан се събуди с усмивка. С една глуповата, самодоволна усмивка, породена от една единствена мисъл — мисълта за нейния съпруг. Господи, колко го обичаше. Изведнъж застина и усмивката изчезна от лицето й. Тя му беше казала, че го обича, че го е обикнала още в мига, в който го е видяла. А той не й беше отговорил нищо, обаче й беше доставил такова удоволствие, което тя — макар че не можеше да си обясни — се молеше горещо никога да не спира, дори ако това й коства живота.
Беше му казала, че го обича, а той не й беше отговорил нищо.
Е, добре. Беше глупаво от нейна страна да прави такива признания, но имаше ли вече някакво значение. Струваше й се смешно да пази тайни от него. Той знаеше, че тя го обича. Ако това му даваше някаква власт над нея, нека тогава да има тази власт. Ако той използваше властта си над нея, за да й причини страдание нека тогава, го направи.
Тя беше такава, каквато е. Не можеше да бъде друга. Беше омъжена жена, беше съпругата на Колин. Бог я бе поверил на него. Тя никога и нищо нямаше да скрива от него. И нищо сложно нямаше в това. Той просто беше най-значимият човек в нейния живот.
Въпреки всичко, когато след няма и час тя влезе във вътрешната господарска стая, усети че по лицето и е избила червенина, чувстваше се нервна и объркана. Колин беше в стаята, разположен удобно на централното място на масата. Държеше в ръка чаша с кафе, пред него имаше чиния с овесена каша, от която се вдигаше пара. Чинията му беше поставена върху красивата бяла ленена покривка, която тя неотдавна бе купила от Кинрос.
Братята й не бяха в стаята. Нито пък някоя от съпругите. Нямаше ги и децата. Нито леля Арлет, нито Сирена. Целият замък уж беше пълен с народ, а те бяха сами.
— Всички приключиха, със закуската преди половин час. Изчаках те да дойдеш. Мислех, че няма да ти е приятно да седнеш на масата сред толкова много народ.
Дали това беше истината, запита се тя. Но въпреки това на устните й цъфна усмивка и тя влезе в стаята, с гордо вдигната глава.