— Обмислям го, Дорс.
— Странен човек си. Като че ли непрекъснато се хвърляш от лошо към по-лошо. Когато беше в Стрилинг, се качи на Горната страна — на пръв поглед безобидна работа — със съвсем разумна цел. Сетне в Микоген нахълта в Гнездото на старейшините — а това бе далеч по-опасно — с определено по-глупава цел. И ето че сега, в Дал, искаш да идеш на онуй място, за което тоя младеж мисли, че си е чисто самоубийство, заради нещо съвършено безсмислено.
— Интересува ме това позоваване на Земята и трябва да разбера какво се крие зад него.
Дорс въздъхна.
— Явно е легенда, на всичко отгоре — безинтересна. Съвсем рутинен случай. На различните планети имената са различни, но съдържанието не е. Винаги все същата приказка за някакъв първоначален свят и златния му век. Хората, които живеят в едно сложно и коварно време, бленуват за предполагаемо простото и добродетелно минало. По един или друг начин това важи за всички общества, тъй като човек си въобразява, че неговото собствено е прекалено енигматично, независимо колко елементарно може да е то в действителност. Това си отбележи за своята психоистория.
— Така или иначе, трябва да имам предвид възможността единственият свят да е съществувал някога. Аврора, Земя — името няма значение. Всъщност…
Той млъкна и след известно време Дорс го подкани:
— Е?
Селдън поклати глава.
— Спомняш ли си оная случка за ръката върху бедрото, която ми разправи на Микоген? Тъкмо бях взел книгата от Дъждокапка Четиридесет и трета… Е, наскоро една вечер, когато разговаряхме с Тайсалвърови, ми дойде наум. Казах нещо, което за миг ми напомни…
— Напомни ти за какво?
— Не се сещам. Влезе ми в главата и пак щукна навън, но някак си всеки път, колчем се замисля за тая работа с единствения свят, ми се струва, че аха-аха и ще докосна Космоса с пръсти. Само дето после го изпускам.
Дорс изненадано го изгледа.
— Въобще не ми е ясно за какво става дума. Историята за ръката на бедрото няма нищо общо нито със Земята, нито с Аврора.
— Знам, само че това… това хрумване, дето витае нейде на границата на ума ми, изглежда е свързано по някакъв начин с единствения свят и аз имам усещането, че на всяка цена трябва да науча повече за него. Както и за роботите.
— За роботите? Предполагах, че Гнездото на старейшините е сложило край на тая идея.
— Ни най-малко. Все си мисля за тях — математикът продължително се вторачи в лицето й, а сетне рече: — Само че не съм сигурен.
— В какво не си сигурен, Хари?
Той обаче поклати глава и не обели нито дума повече.
Дорс се намръщи и пак подхвана:
— Слушай, нека ти обясня нещо. В трезвомислещата наука история — и повярвай, добре зная за какво говоря — никъде не се споменава единственият първоначален свят. Признавам, че това е разпространено вярване. Нямам предвид популярност само между неуките следовници на фолклора от типа на микогенците или далянските топляци, а че според някои сериозни биолози действително трябва да е съществувал един-единствен първоначален свят. Разсъжденията им обаче излизат извън областта, в която аз лично притежавам някакви знания. Освен тях има и по-мистично настроени историци, които са склонни да предлагат разни хипотези на тая тема. Доколкото разбирам, сред интелектуалците от класата с много свободно време13 подобни спекулации сега са на мода. И все пак академичната историческа наука не знае нищо за това.
вернуться
13
Азимов се позовава на вдигналата голям шум по онова време книга на Торнстийн Веблен „Theory of the Leisure Class“. — Бел.пр.
