Паломино
- Автор: Стийл Даниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Паломино». Краткое содержание книги:
— Здрасти, Джош. Честита Нова година. — Той не помръдна от мястото си, не каза нищо и Сам взе да се чуди какво ли е станало. Стори й се, че сякаш е плакал. — Добре ли си? — Джош поклати глава и бавно влезе в стаята. — Ела да седнеш. — Бе си помислила, че е дошъл да я утешава, а се оказваше, че сам има неприятности. — Какво се е случило? — попита тя с набраздено от тревога чело, а той я погледна, стовари се тежко на един стол и скри лице в дланите си.
— Децата. Джеф и Мери Джо. Снощи отидоха на някакво парти… — Спря и преглътна мъчително. — Напили се като прасета и тръгнали да се прибират. — Сърцето на Сам заблъска бясно в гърдите. Боеше се да зададе следващия въпрос, но Джош отговори, без да го пита. Погледна я и по изкривеното му от мъка лице се търкулнаха две едри сълзи. — Блъснали се в дърво и после колата отхвръкнала в дерето край пътя… Мери Джо е със счупени ръце и крака, лицето й също е доста пострадало… Джеф е мъртъв.
Сам затвори очи и взе ръката му, мислейки за младия мъж, който я бе прегръщал едва предишната вечер. Ако все пак го бе помолила да остане, всичко това нямаше да се случи. Но щеше да е непочтено от нейна страна да прелъстява момче на двайсет и четири години. Непочтено ли? По-хубаво ли беше да е мъртъв?
— О, Боже… — Тя отвори очи и погледна Джош, протегна ръце и го прегърна. — Мери Джо ще се оправи ли, Джош?
Той кимна и зарида в прегръдките й.
— Обичах и това момче.
Джеф беше при тях едва от година, ала и двамата имаха чувството, че го познават много отдавна. Сега Сам разбираше защо другите ранчери пишеха в препоръките си, че искат той да се върне при тях.
— Има ли семейство, на което да се обадим?
— Не знам. — Джош извади от джоба си червена носна кърпа, издуха носа си и с въздишка я върна обратно. — Предполагам, че ще трябва да прегледаме нещата му. Майка му е починала, споменавал го е пред мен един-два пъти, но не знам дали има братя, сестри и баща. Не говореше много за себе си, а само за малчуганите тук, за теб и за това колко щастлив се чувства сред децата и конете.
Сам отново затвори очи и въздъхна дълбоко.
— Най-добре да прегледаме вещите му. Къде е той сега?
Джош също въздъхна и се изправи.
— Казах им да го оставят в болницата и че ще се обадим, след като решим как да постъпим. Ако роднините му живеят другаде, може да искат да го погребат там.
— Надявам се само да намерим нещо, което да ни подскаже кои са. Какво ще правим, ако не открием негови близки, Джош? — За нея това бе нов проблем.
— Ще го погребем при Бил и госпожа Каролайн, или пък в града.
— Можем да го погребем тук. — Той беше един от нейните хора и бе обичал ранчото.
Струваше й се невероятно, че говорят за погребението на Джеф. Само преди няколко часа той бе стоял на нейния праг, бе седял в ъгъла на леглото й, бе я държал в прегръдките си. Сам с усилие прогони спомените и откачи якето си от ниската закачалка до входната врата, после завъртя бавно колелата на стола си и излезе навън.
Джош с изненада забеляза счупеното стъкло и се обърна към нея.
— Какво се е случило?
— Джеф. Искал да се увери, че съм добре. Снощи, преди да излязат, дойде да ме види.
— Имах чувството, че ще го направи, Сам. През тези два дни непрекъснато гледаше към къщата и усещах, че не може да мисли за нищо друго, освен за теб.
Сам кимна и докато не стигнаха в къщичката на Джеф, не пророни и дума. Придвижваше се трудно, защото пътеките към жилищата на работниците не бяха така гладко павирани, както останалите алеи в ранчото, по които минаваха децата с инвалидните си колички. Но Джош й помогна да преодолее неравните места и корените и качи стола й по стълбите на удобната малка къща. Тя обиколи с поглед неоправеното легло и умерения безпорядък, който Джеф бе оставил след себе си. Струваше й се, че, стига да го потърсят по-внимателно, ще го открият. Може би щеше да дошляпа ухилен от банята или да подаде глава изпод завивките, или да влезе отвън, пеейки… Не беше възможно да е мъртъв… Не и Джеф… Не и това младо момче. Джош я погледна тъжно, седна пред малкото ясеново бюро и започна да вади отвътре разни книжа. Имаше снимки и писма от приятели, сувенири от местата, където бе работил преди, фотографии на момичета, програми от родео и още какво ли не, с изключение на онова, което им трябваше.