Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
Изгасих фенера, вече по-смела, и изтичах на пръсти да надникна навън. Едва виждах луната, закрита наполовина от накъсаните облаци. Срещу нея плуваше един силует, който добре познавах — не, беше само за миг, пък и беше само облак, нали? Разперените крила, извитата опашка? Веднага се стопи, но аз се шмугнах в леглото на Барли и часове наред треперих, притисната до нищо неподозиращия му гръб.
„Задачата да пренесем господин Ерозан и да го настаним в ориенталската гостна на Тургут — където бледен, но спокоен, той легна на един от дългите дивани — отне по-голямата част от сутринта. Още бяхме там по обяд, когато мисис Бора се върна от детската градина. Тя влезе забързано с пълни пазарски торби в двете си облечени в ръкавици ръце. Носеше жълта рокля и шапка с цветя и приличаше на миниатюрен нарцис. Усмивката й беше свежа и мила, дори и когато ни видя всичките в хола си, заобиколили един легнал мъж. Явно нищо в действията на съпруга й не можеше да я изненада, помислих си аз; може би това е един от ключовете към успешната връзка.
Тургут й обясни положението на турски и веселото й изражение се смени първо с очевидно неверие, а после с нарастващ ужас, когато той внимателно й показа раната на врата на най-новия й гост. Тя ни изгледа с Хелън с безмълвно удивление, като че ли за пръв път се сблъскваше със злото. После хвана ръката на библиотекаря, която, както бях установил по-рано, беше не само бяла, но и студена. Подържа я малко, избърса очите си и бързо отиде в кухнята, откъдето се понесе приглушеното тракане на тенджери и тигани. Каквото и да се случеше, горкият човек поне щеше да обядва добре. Тургут ни покани също да останем за обяд и, за моя изненада, Хелън отиде в кухнята да помага на мисис Бора.
Когато се уверихме, че господин Ерозан си почива удобно, Тургут ме заведе в зловещия си кабинет за няколко минути. С облекчение забелязах, че завеските над портрета бяха плътно спуснати. Поседяхме малко да обсъдим положението.
— Мислиш ли, че е безопасно за теб и жена ти да оставите този човек тук? — не успях да се сдържа и попитах.
— Ще взема всички предпазни мерки. Ако след ден-два се подобри, ще му намеря подслон и човек, който да бди над него — Тургут издърпа един стол за мен и се настани зад бюрото си. Помислих си, че все едно бях с Роси в университетския му кабинет, само дето кабинетът на Роси беше подчертано весел с пищните цветя и димящото кафе, докато този тук беше ексцентрично мрачен. — Не очаквам ново нападение тук, но ако все пак ни нападне, нашият американски приятел ще срещне мощна отбрана. — Загледан в якото му телосложение зад бюрото, изобщо не се усъмних в думите му.
— Съжалявам — казах аз, — но явно ти докарахме много беди, професоре, и дори доведохме заплахата точно пред вратата на дома ти. — Накратко му описах нашите срещи със заразения библиотекар, включително снощния случай, когато го мярнах пред «Айя София».
— Чудна работа! — каза Тургут. Очите му светеха с мрачно любопитство, а пръстите му барабаняха по плота на бюрото.
— Разреши да те питам нещо — започнах аз. — Тази сутрин в архива ти каза, че и преди си виждал такова лице. Какво имаше предвид?
— Хъм — ерудираният ми приятел сключи ръце на бюрото, — да, ще ти разкажа този случай. Беше преди много години, но го помня съвсем ясно. Всъщност стана няколко дни, след като получих писмото от професор Роси, в което той ми обясняваше, че нищо не знае за нашия архив. Един късен следобед след часовете си отидох в архива — тогава той още се помещаваше в старата си сграда и не беше пренесен в сегашното здание. Помня, че проучвах материали, за да напиша статия за една изгубена творба на Шекспир, «Кралят на Ташкания», която според някои се развива в измислено място, чийто прототип е Истанбул. Може би си чувал за нея?
Поклатих глава.
— Цитира се в трудовете на няколко английски историци. От тях знам, че в оригиналната пиеса един зъл дух на име Дракол се явява на владетеля на прекрасен стар град, който той — владетелят, е завзел със сила. Духът заявява, че някога е бил враг на краля, но сега идва да го поздрави за неговата кръвожадност. После го подтиква да пие от кръвта на жителите на града, които така се превръщат в негови слуги. Този пасаж може да ти смрази кръвта. Някои казват, че пиесата не е на Шекспир, но аз — той уверено удари с ръка по ръба на бюрото си, — аз мисля, че изказът несъмнено е Шекспиров и че градът е Истанбул, преименуван с псевдотюркската дума Ташкания. — Той се наведе напред. — Освен това вярвам, че тиранът, на когото се явява духът, не е никой друг, а самият султан Мехмед И, завоевателят на Константинопол.