Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
След като разбра, че да се съпротивлява на ласкателствата им е безполезно, Мусаши реши да премине в атака.
— Когато почувстваш нещо, ти просто го чувстваш — каза той. — Наистина няма начин да се обясни. Ако искате да ви покажа за какво говоря, ще трябва да извадите сабите си и да се биете с мен. Друг начин няма.
Пушекът от лампата се виеше гъст като черно мастило в спокойния нощен въздух. Крякащата жаба отново се обади.
Двамата по-възрастни, Кидзаемон и Дебучи, се спогледаха и избухнаха в смях. Макар думите му да бяха изречени със спокоен тон, предложението безспорно беше предизвикателство. И те го изтълкуваха точно така.
Оставяйки репликата му без коментар, те заговориха за саби, после за дзен, за събитията по провинциите, за битката при Секигахара. Кидзаемон, Дебучи и Кимура бяха взели участие в кървавия конфликт. За Мусаши, който се би за противниковата страна, разказите им имаха вкуса на горчивата истина. Домакините очевидно се забавляваха безкрайно в разговора. Докато Мусаши предпочиташе повече да мълчи.
Същевременно добре съзнаваше колко бързо лети времето. Беше усетил със сърцето си, че ако тази вечер не се срещне със Секишусай, втора възможност няма да му се отдаде.
Кидзаемон обяви че е време за ечемика, смесен с ориз — традиционното последно ястие. Сервираха го, а сакето отнесоха.
— Как да се срещна с него? — мислеше Мусаши.
Все по-ясно му ставаше, че вероятно ще го принудят да следва някаква тяхна заучена схема. Дали да не накара някой от домакините да изпусне нервите си? Трудна работа при положение, че самият той не беше ядосан. Все пак опита съвсем целенасочено да не се съгласи с някои изказани становища, като говореше с груб и остър език. Шода и Дебучи винаги отвръщаха със смях. Никой от четиримата не можеше да бъде накаран да направи нещо прибързано.
Беше започнал да се отчайва. Не можеше да се примири с мисълта, че ще трябва да си тръгне, без да е постигнал целта си. За своята корона той желаеше диамантената звезда на победата. Искаше да се знае, че Мусаши е бил тук и си е отишъл, оставяйки следа в дома Ягю. Секишусай, този велик патриарх на бойните изкуства, „Старият дракон“, както го наричаха, трябваше да бъде поставен на колене от сабята на Мусаши.
Дали бяха разкрили истинските му намерения? Замисли се за това, но изведнъж нещата придобиха неочакван обрат.
— Чу ли това? — попита Кимура.
Мурата излезе на терасата, после се върна в стаята.
— Кишу лае, но не както обикновено. Мисля, че се е случило нещо.
Кишу се казваше кучето, с което Джотаро бе имал вземане-даване предния ден. Нямаше съмнение, че лаят, който явно идваше откъм втората стена на крепостта, беше плашещ. Беше твърде ужасен и стряскащ, за да идва от куче.
Дебучи каза:
— Мисля, че ще е по-добре да хвърля един поглед. Извини ме, Мусаши, че развалям веселбата, но може да се окаже нещо важно. Моля ви, продължете без мен.
Малко след като той излезе, Мурата и Кимура го последваха, с учтиви молби за извинение.
Лаят ставаше все по-тревожен. Кучето очевидно се опитваше да предупреди за някаква опасност. Когато някое от кучетата в крепостта се държеше по подобен начин, се считаше за почти сигурен знак, че става нещо нередно. Мирът, на който се радваше страната, не беше толкова стабилен, че един даймио да си позволи да охлаби бдителността си спрямо съседните си феодали. Все още се срещаха безскрупулни бойци, които не биха се спрели пред нищо, за да задоволят собствената си амбиция. Из улиците скитаха шпиони, които търсеха лесна и уязвима плячка.
Кидзаемон изглеждаше крайно разтревожен. Известно време задържа погледа си върху мъждукащата лампа, сякаш броеше отекванията на нечовешкия шум.
Накрая се чу дълъг, болезнен вой. Кидзаемон изсумтя и погледна Мусаши.
— Мъртъв е — каза Мусаши.
— Да. Някой го уби. — Като не можеше да се сдържа повече, Кидзаемон се изправи. — Не разбирам какво става.
Тръгна да излиза, но Мусаши го спря с думите:
— Почакай! Джотаро, момчето, което дойде с мен, все още ли е в чакалнята?
Отправиха въпроса си към млад самурай, който стоеше пред Шининдо. След като потърси момчето, той им докладва, че го няма никъде.
По лицето на Мусаши се изписа загриженост. Той се обърна към Кидзаемон:
— Мисля, че знам какво става. Имаш ли нещо против да те придружа?
— Ни най-малко.
На около триста разкрача от доджото се беше събрала тълпа. Виждаха се запалени светлинки. Освен Мурата, Дебучи и Кимура, там имаше и доста воини и пазачи, образуващи затворен кръг. Всички говореха и се надвикваха в един глас. Мусаши си проби път до празното пространство в средата на кръга. Сърцето му спря да бие. Там, точно както беше предположил, стоеше Джотаро. Облян в кръв, той приличаше досущ на дяволско изчадие. Беше с дървената си сабя в ръка. Здраво стиснал зъби, той не можеше да успокои учестеното си дишане, от което раменете му се движеха нагоре-надолу. До него лежеше Кишу, с оголени зъби и изпружени напред крака. В пустите очи на кучето се отразяваше светлината на фенерите. От устата му се процеждаше струйка кръв.