Милост
- Автор: Дивер Джеффри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милост». Краткое содержание книги:
Майкъл е избягал затворник, осъден за убийство след показанията на Лиз Ачисън.
Четирима разгневени мъже са по петите му.
Най-яростни в преследването са психотерапевтът на Хрубек, изплашен, че тайните му ще излязат наяве, и съпругът на Лиз, който иска да убие престъпника, преди той да открие жена му.
Ала Майкъл познава Лиз по-добре от самата нея и съзнанието му е обсебено от чудовищна тайна, която ще съсипе живота на много хора…
В една безсънна, напрегната, ужасяваща нощ някой трябва да залови злодея…
С МИЛОСТ Джефри Дивър отново ни изненадва с уникалния си талант да създаде оригинален сюжет, психологически детайл при изграждане на образите и безпощадно напрежение.
— Аз? Защо, за Бога?
— Това не е нещо, с което човек може да се гордее.
— Просто се чукахте или беше влюбена?
Лиз се обиди, но въпросът на сестра й, изглежда, беше породен само от любопитство.
— Не, не, не. Не беше само физическо привличане. Ние бяхме влюбени. Наистина не знам защо не съм ти казала по-рано. Трябваше. Прекалено много тайни има между нас. — Тя погледна сестра си. — Оуен също имаше любовница.
Младата жена кимна с разбиране. Лиз се ужаси, че е възможно Порша вече да е научила. Ала не, тя просто определяше Оуен като мъж, склонен да изневерява.
Това също обиди Лиз.
— Е, само веднъж — добави като оправдание.
— Честно казано, Лиз, изненадана съм, че си чакала толкова дълго, преди да си намериш някого.
— Как можеш да говориш така? — възмути се тя. — Аз не съм такава…
Гласът й заглъхна.
— Не си като мен, така ли?
— Имах предвид, че не съм си търсила любовник. Двамата с Оуен се опитвахме да преодолеем онази история. Той се беше отказал от връзката си и ние полагахме съзнателни усилия…
— Съзнателни усилия.
Стори й се, че долавя ирония в думите на сестра си. Въпреки това продължи:
— … полагахме усилия да спасим брака си. И тогава аз просто… хлътнах.
Беше започнала любовната си връзка в доста неподходящо време, в разгара на тежките събития от миналата зима: любовната афера на Оуен, бавната смърт на майка им, все по-малкото удовлетворение, което получаваше от професията си, прехвърлянето на имението… „Най-лошото възможно време — помисли си тя, сетне си рече: — Ако изобщо може да има подходящо време за катастрофа.“
Нейната любовна връзка, за разлика от безоблачната холивудска версия на Оуен, както си представяше неговата, я беше измъчвала. Много по-лесно щеше да бъде, ако нагонът можеше да се отдели от чувствата. Това, разбира се, не й се удаде и тя се влюби. Отначало съзнаваше, че любовта й е подтикната главно от желание за отмъщение. Чувствата й бяха красиви, да, но основното бе, че искаше да отмъсти на Оуен. Освен това, както установи по-късно, просто не можеше да се владее. Хлътна до уши.
— Приключила ли е вече? — попита Порша.
— Да, приключи.
— Е, какво толкова тогава?
— О, нещата са много по-сложни. Аз още не съм ти разказала всичко.
Лиз отвори уста да заговори и за един ужасен миг й се стори, че ще признае всичко. Наистина имаше чувството, че всички мръсни тайни ще се излеят като поток от устата й.
И вероятно така щеше да стане, ако не беше пристигнала колата.
Порша обърна гръб на сестра си и погледна към прозореца.
— Оуен!
Лиз погледна към прозореца едновременно радостна от пристигането на съпруга си и разочарована от прекъсването на разговора със сестра й.
Двете влязоха в кухнята и се взряха през стичащите се по стъклото струйки.
— Не, май не е той — каза Порша.
Светлината от фаровете допълзя бавно по алеята. Лиз се взря в оранжевите отблясъци на рефлекторите от двете страни на пътя. Порша имаше право. Макар че колата не се различаваше добре сред дърветата и храстите, тя виждаше ясно, че е светла на цвят; джипът на Оуен беше черен като дулото на револвер.
Отвори вратата на кухнята и напрегнато се вгледа в заслепяващия дъжд. Колата беше полицейска. От нея слезе млад мъж. Хвърли поглед на колата на Лиз, затънала до половината във вода, и се втурна към кухнята, бършейки малко женствено дъждовните капки от лицето си. Изражението на пълното му лице беше на човек, изпратен на неочаквана и нежелана мисия.
— Лиз. — Той свали шапката си. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но намерихме джипа на Оуен на дъното на едно дере.
— О, Господи!
Тя вдигна ръце и притисна очите си.
— Някой го е блъснал, най-вероятно онзи Хрубек. Психарят. Изблъскал го е от пътя. Прилича на засада.
— Не! Хрубек е тръгнал за Бойлстън. Грешиш!
— Е, ако е тръгнал за Бойлстън, не е с колата, която е откраднал. Защото тя се намира на местопроизшествието със смачкана предница.
Лиз се обърна, без да се замисля към чантичката си върху кухненския плот.
— Сериозно ли е ранен? Трябва да го видя.
— Не знаем. Не можем да го открием. Нито Хрубек.
— Къде е станало? — поинтересува се Порша.
— Близо до стария железопътен мост. Недалеч от центъра.
— Кой център? — сопна се Лиз.
Полицаят стисна устни. Явно очакваше жената да изпадне в истерия. Сетне отговори:
— Ами, центърът на Риджтън.
На не повече от пет километра от мястото, където се намираха сега.
Джипът не бил пострадал особено, обясни полицаят.
— Предполагаме, че Хрубек е побягнал и Оуен се е втурнал да го преследва.
— Или Оуен бяга и Хрубек го преследва.