Преобразяване
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Споделящият нож #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преобразяване». Краткое содержание книги:
— Какво…
Фаун понечи да се изправи. Чу се тропот, трясък и някой изпъшка. Дали не беше Бо? Хоторн изпищя, а след това проехтя гласът на Олдър:
— Не! Нея не!
Непознат глас го сряза:
— Не ли? Ти ли ще ми кажеш?
Фаун не знаеше какво да направи. Пристъпи към кухнята и надникна. Олдър беше свободен и размахваше ръце. Видя в гръб висок мъж, патрулен, Езерняк, ако можеше да съди по дрехите и дългата плитка, но не беше Ремо. Бо беше на колене, стиснал с ръце окървавения си корем. Ход бе до него, пребледнял, вледенен от страх. Високият притискаше с една ръка ритащия Хоторн към гърдите си, а в другата стискаше нож.
— Не мърдай, Бери, защото ще намушка и Хоторн! — извика Олдър.
Фаун се обърна и побягна.
Изскочи през предния люк, драсна покрай клетките на животните и изтрополи по мостчето. Пое си дълбоко дъх, за да изпищи достатъчно силно, та да събуди хората на другите лодки. Някой обаче се хвърли към нея и я удари толкова силно в корема, че тя политна назад. В следващия миг непознатият я вдигна от земята като парцалена кукла. Потна ръка затисна почти цялото й лице, другата стисна рамото й. Хватката се затегна като менгеме и тя разбра, че мъжът се кани да й прекърши врата, и се отпусна. До ухото й прозвуча груб глас:
— Така е по-добре.
Похитителят я опипа и я остави да стъпи на земята.
— Я, момиченце! Дали да не те запазя за Малкия Дръм?
И я понесе, все едно е мокра котка. Мина по мостчето и покрай Копърхед, който присви уши и проточи врат, но нито изпръхтя, нито изцвили.
„Даг, Даг, Даг, помогни ми!“ Ако беше на по-малко от миля от нея, щеше да усети ужаса, обхванал същността й. Ако не беше, нямаше да разбере. Тя се опита да си поеме дъх, тъй като огромната длан я задушаваше, замисли се дали да не ухапе непознатия, но се отказа. Светлината на фенера й пречеше да вижда надалеч. Похитителят я пусна да стъпи на крака. Задържа я само с едното си ръчище. Тя успя да си поеме бързо дъх, преди ръката му отново да притисне устата и носа й. Задната част на главата й бе притисната към топла гръд. Видя ръка като дънер в лекьосан с кафяви и червеникави петна опърпан ръкав, от който се носеше воня на пот и кръв.
Бери, Ход и Бо бяха коленичили около подпората, за която до преди малко бе вързан Олдър. Бившият годеник на Бери стягаше китките им с въже. Дръпна притиснатата към корема ръка на Бо. Ризата на стареца бе цялата в кръв. Лицето му бе посивяло и изглеждаше по-зле от случаите, когато бе махмурлия. Беше присвил очи и хриптеше. Ужасеният поглед на Бери се стрелкаше ту към него, ту към Хоторн, който все още бе в ръцете на непознатия.
Мъжът извърна глава. Имаше черни вежди и грубовато лице с набола брада, очите му блестяха. Фаун се запита дали на дневна светлина са като на Даг.
— Коя е тази? — попита той и кимна към Фаун.
— Второ момиченце! — отвърна грамадата. — Едно за мен и едно за Малкия. — Отправи на водача беззъба усмивка и младата жена усети зловонния му дъх.
— Не се ли наситихте за една нощ? — попита уморено Езернякът.
— Не пипайте русата! — сопна се Олдър. Поколеба се. — Ако искат, могат да си поделят другата. Разправя, че била омъжена за един от Езерняците, дето ги изненадахме, но си е най-обикновена фермерка.
Черните очи на Езерняка се спряха на Фаун, огледаха я и той изхъмка:
— Като гледам, те са те изненадали, Олдър. Какво стана, а?
— За всичко е виновен Скинк — оправда се Олдър, докато стягаше въжето. — Качихме се да проверим какво има, както обикновено, но Езерняците бяха вътре и не ги видяхме, освен стария. И те ни изненадаха. Старият направи нещо със същността и Скинк взе че се раздрънка. Разказа им и за пещерата — а бе всичко.
Фаун разбра, че Олдър не казва всичко. Пропусна да спомене, че хората от Клиъркрийк са го познали. Да не би да си въобразяваше, че може да се измъкне с лъжа? По всяка вероятност това бе ренегатът Крейн. А грамадата бе Големия Дръм. Къде тогава бе Малкия Дръм?
— Патрулните започнаха да спират всички лодки, които се спускаха по реката, и събраха цяла банда, за да нападнат пещерата. Тръгнаха преди часове. Сигурно ще се върнат всеки момент.
— Ако оцелеят — промърмори Крейн. Никак не се притесни от чутото.
— Ама те са шейсет или седемдесет души! А пък едноръкият Езерняк — той е поне капитан на патрул. Действаше така, сякаш е нищо работа. Останали сме само ние. — Олдър говореше с облекчение. — Трябва час по-скоро да се омитаме. Гласът му стана умолителен. — Нали сам каза, че пещерата няма да я бъде повече от година. Тези тъпаци от Трипойнт бяха просто предупреждение, ти го каза. Дай да се махаме.