Студени играчки са звездите
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Студени играчки са звездите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Студени играчки са звездите». Краткое содержание книги:
— Слушах за теб по новините — изрече замислено Тараи. — Наистина, отдавна беше… Задължени сме всеки ден да гледаме новините, общия обзор… Изглежда, ти си бил един от разузнавачите, проверяващи пространството преди Заминаването?
— Сигурно, но не помня. Наистина имам амнезия, Агард.
Тараи се усмихна:
— Тогава аз ще ти кажа. Все още си пазя спомените… колкото и да е изненадващо… Ти беше един от тримата разузнавачи, влезли първи в това пространство.
Черната бездна на космоса. Избухвания — и кораби, излизащи от великото нищо…
— Не знам за себе си, но корабът ми със сигурност е бил в тази тройка — признах си.
— Шегаджия.
Тараи явно се наслаждаваше на новото си положение. Пълната чаша с алкохол-менте в ръка, общуването, опозоряването на доскорошния главатар на бараката.
Нямах сили да осъждам бившия историк. Навярно, ако живея тук с години, всяка промяна на установения ред ще се превърне в благо.
— Ти пренощувай тук — каза Агард, сякаш уловил мислите ми. — Иначе през нощта — край с теб. Или Клей ще те убие, или приятелчетата му.
— А ти?
— Мен ще рискуват да ме убият само втори — поклати глава Тараи. — Ти днес им изнесе такова представление, че всички ще се позамислят. Всички освен Клей. Не може да има двама вождове. Дори и при гризачите не може двама да командват едно стадо, а ние… ние сме мъничко подобри от тях.
Куалкуа?
Безопасността на средата се контролира постоянно. Аз не се нуждая от сън.
— Ще спя в бараката — казах аз. — Но ти не се притеснявай. Ако някой реши да ме нападне през нощта, ще стане лошо за него.
Тараи ме погледна със съмнение:
— Виж какво, регресоре. Не знам всичките ви сегашни номера. За това какви са били регресорите преди сто години — мога да ти разкажа. Но за днешните…
— Разкажи ми какво е това „Заминаването“.
— Какво?
— Заминаването.
— Не знаеш ли?
— Имам амнезия — повторих уморено аз. — Успях да възстановя някои неща, но повечето — не.
— Древни богове! — възкликна Тараи с глас, изпълнен с възторг. — Аз, пациент на санаториум с десетгодишен стаж, мога да уведомя някого за новините!
— Да, Агард. И ще ти бъда много признателен.
— Поне помниш ли, че по-рано Майчицата светеше в друго небе? Че по-рано звездите бяха толкова много, че нощта не можеше да се отличи от облачен ден?
— Да допуснем, че помня. Макар че всъщност го прочетох.
— Невероятно! — Тараи така дръпна ръката си със стиснатата в нея чаша, че скъпоценното менте са разля. Той погледна тъжно залятата си ватенка и продължи: — Вие се издънихте! Вие, нашите любими регресори! Преди двайсет години си напъхахте носа там, където не трябва. Тръгнахте да налагате приятелство и ви плеснаха през пръстите!
— И ти се радваш на това? — попитах аз учудено.
— Да! — отговори Тараи предизвикателно. — Не, жал ми е за онези момчета, които загинаха, разбира се. Но рано или късно трябваше да се случи подобно нещо. Собствената етика не бива да се разнася безкрайно из вселената, дори и да е правилна. Не им трябва на звездите нашата любов, Ник!
— А какво им е нужно, ако не любов?
Не че не бях съгласен с него. Напротив, тихият му бунт ми беше симпатичен… на мен, космическия превозвач Хрумов, а не на регресора Ник.
— Какво им е нужно? Не знам, Ник — разпери ръце Агард. — Та аз съм историк. Не съм футуролог, не съм философ, не съм наставник… Може би уважение?
— Вместо любов?
— Преди любовта. Ако тя изобщо дойде, естествено. Любовта е толкова смешно нещо… — Тараи се засмя. — Знаеш ли колко значения е имала по-рано тази дума? И колко са останали? А? Когато ти разрешават още от малък да дружиш с едно момиче и говорят за това каква прекрасна двойка сте — нима това е любов?
— Не — отговорих аз. Представих си Кати и се поправих: — Не знам.
— Ти си умно момче, Ник. Малцина биха успели да кажат дори „не знам“.
Тараи въздъхна.
— Значи Заминаването. Отплеснах се… Ние избягахме, Ник. Избягахме позорно и срамно, изправени пред избора да се скрием или да бъдем унищожени. А глупостите за нежеланието да се дават жертви — това вече е вашият любим принцип за Обратимост на истината…
Той се закикоти и изведнъж млъкна. Погледна ме изплашено, сякаш съобразил, че прекалено се е раздрънкал.
— На мен също ми се струва, че Обратимостта на истината не е най-правилната идея — казах и се изправих. — Ще отида да поспя. Денят беше дълъг.
Тараи попита неуверено:
— Ако остана да нощувам тук…
— Както искаш.
Докоснах вратата и тя се отвори. Отвън беше тъмно, светеше само една лампа. Има ли тук управление на осветлението, или то се изключва автоматично? В бараката цареше абсолютна тишина, чуваше се само воят на вятъра отвън. Или всички спят, или се правят.