Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
В главата й бе хаос от мисли. Тя се вгледа в очите му. Чу се да казва:
— Обещавам ти, Ричард. Докато не дадеш знак, няма да предприемаме директно нападение.
Изглеждаше така, сякаш огромен товар е паднал от плещите му. По устните му се разля усмивка, ръцете му се разтвориха в прегръдка. Пръстите му потънаха в косата й и погалиха главата й, вдигнала се за целувка. Ръцете й се плъзнаха надолу по раменете му. Всичко продължи само миг, но в този миг на откраднато блаженство двамата споделиха цял свят, изпълнен с емоции.
Целувката, прегръдката — всичко свърши твърде бързо. Топлото му присъствие й избяга, на негово място се настани ужасното бреме на липсата му. Преди да метне раницата си на рамо, Ричард бързо прегърна Кара. Застанал на прага на спалнята, се обърна.
Обичам те, Калан. Не съм обичал никой преди и след теб. Само теб. — Очите му го казаха дори по—хубаво.
— Ти си всичко за мен, Ричард. Знаеш го.
— Обичам те и теб, Кара — той й намигна. — Грижи се и за двете ви, докато се върна.
— Обещавам, Господарю Рал. Имаш думата ми на Морещица.
И той изчезна.
— И аз те обичам, Господарю Рал — прошепна Кара към празната врата.
Двете изтичаха в общата стая и застанаха на прага, изпращайки с поглед тичащата му през поляната фигура. Кара сви длани около устата си.
— И аз те обичам, Господарю Рал — изкрещя тя.
Ричард се обърна тичешком и с махване на ръката й показа, че е чул думите й.
Двете изпратиха тъмната му фигура, прелитаща над кафеникавозелената трева. Тъкмо преди да потъне в мрака, той спря и се обърна. Калан го изпрати с последен поглед — поглед, в който се казваше всичко. Той се обърна и изчезна сред дърветата, бе невъзможно да различат в мрака тъмните му дрехи.
Калан се свлече на колене, отпусна се назад и даде воля на чувствата си. Плака безутешно, заровила главата си в длани. Остана така цяла вечност.
Кара приклекна край нея, за да положи успокоителна ръка на рамото й. Калан ненавиждаше Морещицата да става свидетел на слабостта й, да я вижда да плаче. Почувства някаква далечна благодарност, когато Кара просто положи глава на рамото и не каза нищо.
Нямаше представа колко дълго е седяла на мръсния под в това състояние, облечена в бялата си Изповедническа рокля, задавена от плач. След известно време успя да се удържи. Сърцето й продължаваше да пада надолу по спиралата на безутешната мъка. Миговете й се струваха непоносими. Мътното бъдеще, проснало се пред нея, й се струваше като една изгубена земя на болката.
Най—сетне вдигна глава и огледа къщата. Без Ричард мястото й се струваше пусто. Бе мъртво.
— Какво искаш да правим, Майко Изповедник?
Мръкваше. Дали денят си отиваше или облаците бяха станали още по—мрачни, Калан не знаеше. Избърса очи.
— Да си събираме багажа. Ще останем още няколко дни, както пожела Ричард. След това ще е добре да заровим всичко, което ще се развали, а не можем да натоварим на конете. Ще заковем прозорците. Ще запечатаме къщата колкото се може по—добре. — За да можем един ден да се върнем в рая.
Калан кимна и се огледа, опитвайки се отчаяно да съсредоточи мисълта си върху някаква работа, за да не мисли за онова, което разбиваше сърцето й. Най—тежко щеше да й бъде нощем. Когато остане сама в леглото. Когато той не е с нея.
Сега долината изглеждаше повече като изгубения рай. Не можеше да повярва, че Ричард наистина го няма. Струваше й се, че просто е отишъл да налови малко риба, или да набере горски плодове, или да огледа околните хълмове. И всеки момент ще се върне.
— Да, за да се върнем. Тогава това място отново ще се превърне в рай. Всъщност, когато Ричард се върне, раят може да бъде навсякъде, където сме заедно.
Калан забеляза, че Кара не чу отговора й. Морещицата стоеше, втренчила поглед през вратата.
— Кара, какво има?
— Господарят Рал си отиде.
Калан постави успокоителна ръка на рамото й.
— Знам, че боли, но трябва да се съсредоточим върху…
— Не. — Кара се обърна. Сините й очи бяха странно тревожни. — Не, не исках да кажа това. Имам предвид, че не го усещам. Не усещам връзката с Господаря Рал. Знам къде е — той върви нагоре по пътеката към просеката, но не мога да го усетя. — Изглеждаше изпаднала в паника. — Добри духове, все едно ослепявам. Не знам къде да го открия. Не мога да открия Господаря Рал.
Първата ужасяваща мисъл на Калан бе, че е паднал и е убил или че Ничи го е унищожила. Наложи си да отстрани глупавото хрумване.