Петият слон

Беше прежълтяла. Ваймс сръга Детритус в хълбока.

— Слушай, разделят ли се замалко, хвани го, ясно? Постарай се да не го изтървеш!

Игор лежеше в кухнята насред стъклени късчета, осеяли пода. Изглежда Волфганг му се бе стоварил върху главата от прозореца и си бе изкарал яда на него. Кърпеният човек кървеше изобилно и приличаше на кукла, запратена с все сила в стената.

— Гошподарю… — изпъшка той.

— Веселке, не можеш ли да му помогнеш някак?

— Че откъде да започна, сър?!

— Гошподарю, трябва да жапомните каквото ви кажа, моля ви! — стенеше Игор.

— Ъ-ъ, да… Слушам те.

— Веднага ме шмъкнете в стаичката ш леда в жимника и пратете да повикат Игор, нали ражбрахте?

— Кой Игор? — смути се Ваймс.

— Който и да е! — Игор се вкопчи немощно в ръкава му. — Предайте му, че шърцето ми беше дотук, но черният ми дроб е швеж като краштавичка. На можъка ми му няма нищо, дето не може да ше оправи ш някоя по-шилничка мълния. А Игор нека вжеме дяшната ми ръка, един негов пациент чака отдавна. Дебелите ми черва ще шлужат някому още дълги години. Лявото око не го бива много, обаче някой нещаштник и на това ще ше радва. Дяшното коляно е почти ново. Напомнете му, че штарата гошпожа Проджка от шъшедната улица може да има полжа от тажобедрените ми штави. Вшичко ли ражбрахте?

— Да, да, надявам се.

— Добре. И помнете… Вшекиму идва редът…

Главата на Игор се отпусна.

— Отиде си, сър — промълви Веселка.

„Но скоро ще се върне, и то у кого ли не.“ Ваймс не го каза на глас. Веселка имаше меко сърце.

— Можеш ли да го завлечеш в зимника? — попита я. — Доколкото чувам, Ангуа се кани да довърши Волфганг…

Върна се на бегом във фоайето. Беше опустошено. Тъкмо в този миг Ангуа заклещи главата на Волфганг и го засили към една дървена колона. Той се олюля, а тя се завъртя на място и с ритник подсече краката му в коленете.

„Аз я научих…“ — сети се Ваймс, когато брат й пльосна на пода. Мръсните номера в схватката… тоест анкх-морпоркските номера.

Но Волфганг отскочи пак като гумена топка и прелетя със салто над главата й. Така се добра до главния вход. Потроши вратата с юмрук и изхвърча на улицата.

И… всичко свърши. Обширното помещение беше изпъстрено с всевъзможни отломки, вятърът носеше снежинки вътре, а Ангуа хлипаше на пода.

Ваймс й помогна да се изправи. Тя кървеше на поне десетина места. Сам Ваймс не си позволи по-точна диагноза, защото не бе свикнал да оглежда отблизо и придирчиво голи млади жени.

— Всичко е наред, той се махна — увери я просто за да запълни мълчанието.

— Нищо не е наред! Ще се притаи за два-три дни и ще се върне! Познавам го! Никъде не можем да се скрием! Нали го видяхте какъв е! Ще ни проследи и ще убие Керът!

— Защо?

— Защото е мой!

Сибил слезе по стълбата, понесла арбалета на Ваймс.

— Ох, горкичката ми… Ела да те завия. Сам, нищо ли не можеш да измислиш?

Ваймс я зяпна. В изражението й откри непоклатимата увереност, че той задължително ще измисли нещо.