Крадец на време

— Аз само помолих… — започна Лобсанг.

— Влез вътре! — изрева Лу Цзе. — Да ме посрамиш ли искаш? Да си помислят хората, че на нищо не съм те научил?

Желязното доджо наистина представляваше купол, осеян с шипове като дълги игли. Десетки хиляди покриваха кошмарните стени.

— Кому е щукнало да го построи? — промърмори Лобсанг.

— Тук човек се учи на дисциплина. Прибързаността понякога е още по-опасна за нападащия, отколкото за нападнатия, както може би и ти ще се убедиш. Поставям едно условие тук сме само хора. Съгласен ли си?

— Разбира се, Метачо. Тук сме само хора.

— И без номера.

— Добре, без номера. Но…

— Ще се бием или ще бърборим?

— Но щом само единият от нас ще излезе, значи трябва да те убия…

— Или аз теб. Такова е правилото. Хайде да започваме.

— Не знаех!

— Животът е като указания на кутия с овесени ядки — по-благоразумно е да ги прочетеш предварително. Сега сме в Желязното доджо, вундеркиндче!

Лу Цзе се поклони. Лобсанг вдигна рамене и също се поклони.

После разпери ръце и бавно се издигна във въздуха.

— Нали се уговорихме без номера? — заяде се Лу Цзе.

— Да, Метачо — потвърди Лобсанг, увиснал насред залата. — Но веднага се сетих, че не бива да забравям Първо правило.

— Аха! Похвално. Научил си нещо!

Лобсанг се понесе към него.

— Не би повярвал какво видях след последната ни среща. Светове в други светове като онези кукли, които изработват в Юбервалд. Чух музиката на годините. И знам повече, отколкото успявам да проумея. Но не знам Петата изненада. Тя е някакъв фокус… или изпитание.

— Всичко е изпитание — напомни Лу Цзе.

— Тогава ми покажи Петата изненада и аз няма да ти сторя зло.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — тържествено повтори Лобсанг.

— Чудесно. Достатъчно беше да попиташ — ухили се до ушите Лу Цзе.

— Моля?! Вече те питах, но ти отказа да ми отговориш!

— Трябва да попиташ в подходящия момент, вундеркиндче.

— Сега ли настъпи той?

В писанията е речено „Най-добрият момент е сегашният“. Ето я и Петата изненада!

Бръкна под расото си.

Лобсанг го доближи още малко.

Метачът извади евтина карнавална маска — уродливи очилца, залепени на огромен розов нос и с пищни черни мустаци отдолу.

Лу Цзе си я сложи на лицето и размърда уши.

— Бау!

— Какво?…

— Бау! — повтори метачът. — Не съм казвал, че изненадата е особено интересна, нали?

Лобсанг се разсмя. Усмивката на Лу Цзе стана още по-широка. Лобсанг се разкикоти и отмалял стъпи на рогозката.

Ударите се посипаха сякаш от нищото — по корема, по тила, по кръста. След миг краката му загубиха опора. Просна се възнак и Лу Цзе го притисна на пода в позата на Възседнатата риба. Единственият начин да се измъкне беше да си извади ръцете от раменете.

Скритите зад стените зрители въздъхнаха шумно.

— Дежа-фу!

— Как тъй? — изломоти Лобсанг в рогозката. — Нали никой от монасите не владее дежа-фу?

— Защото не съм ги учил! — натърти Лу Цзе. — Ще обещаваш да не ми сториш зло, а? Много благодаря! Предаваш ли се?