Кръстоносен поход по джинси
- Автор: Бекман Tea
- Язык: болгарский
- Переводчик: Василка Ванчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстоносен поход по джинси». Краткое содержание книги:
— Това е дълг на всеки християнин, сине.
— Не дългът ви водеше, а любовта. „… и тази любов е била забравена в следващите векове — довърши момчето наум — Не, не напълно. Хората от двадесети век са изградили цяла система от социални закони, които не позволяват вече да измират болните, бедните и инвалидите, както е сега… Но какво направихме с любовта? С простата любов на дом Тадеус? Забравихме я и я заменихме със сложни формулировки.“
Тази нощ Долф почти не спа. В главата му бушуваха хаотични мисли. Тъкмо се унесеше и го нападаха кошмари. Явяваше му се граф Шарниц, който искаше петдесет роби. Или пък злото лице на графа на Тразимено, който заповядваше да го обезглавят. Или го връхлетяваше дружина конници и щом вдигнеше нож да ги отблъсне, се озоваваше в краката на животните. От страх да не заспи ставаше все по-неспокоен. Едва се развидели и той стана. В сумрака видя Марике на сламената постеля. Вечерта си бе взел сбогом с нея, беше много вълнуващо. Забеляза, че личицето и беше мокро от сълзи. Ах, Марике… Видя Леонардо, свит като змиорка. Видя Франк и Петер, които още спяха, а малко по-нататък малкия Тис…
Долф се изправи внимателно. Взе якето си, което му бе служило за възглавница, и грижливо зави с него Франк. След това предпазливо целуна Марике по челото. Тя не се събуди. Дълго гледа Леонардо и се вслушва развълнуван в хъркането на дом Тадеус.
— Сбогом — промълви той и излезе на пръсти от голямата зала, която им служеше за спалня. Изведнъж го прониза хладината на ранното утро. Четиримата малки стражи пред портите не спяха. Когато го познаха, Рудолф сложи пръст върху устните си.
— Никому не казвайте, че сте ме видели. Сбогом, момчета. И добър път към Венеция. И той пое за Бриндизи сам-самичък.
23. РЕШАВАЩИЯТ МИГ
Долф пристигна прекалено рано. С няколко часа. Заобикаляха го стари жени, тръгнали за първата литургия, а той седеше, без да мръдне, подпрял брадичка в свитите си колене. Седеше точно върху черния кръст и гледаше към големия площад. Чудеше се на растящото оживление. Търговците отваряха дюкяните си, циркаджии приканваха минувачите. Мнозина бяха облечени празнично, сякаш бе неделя. Никой ли не работеше днес?
Той чакаше. Площадът и улиците се пълнеха с хора: мъже, жени, деца. Гъмжеше от амбулантни търговци, акробати и джебчии. Виждаха се моряци, араби, които явно също не проумяваха какво става, войници и просяци. Долф погледна часовника си, нямаше ли най-сетне да стане десет без петнайсет?
И той замръзна от ужас. Стрелките сочеха осем без петнайсет. Но това беше невъзможно. Той се ядоса и разтръска ръката си, след това се заслуша и… не чу нищо. Месеци наред часовникът му бе служил вярно, беше влизал с него във водата, катерил се бе по скали и беше нанасял удари — и никога старият му приятел не го бе изоставил. Сякаш беше неуязвим. И сега, сега бе спрял. Сега, когато се нуждаеше от точно време, както никога през живота си.
Който се скита месеци наред из средните векове сам става суеверен. Изведнъж Долф разбра с абсолютна сигурност, че от този момент всичко ще тръгне наопаки. Трансмитерът на материя ще спре да работи. Или той няма да е седнал, където трябва. Или ще се случи нещо непредвидено, както тогава в Шпайер. Или…
Всичката му увереност се изпари. Слънцето се бе изкачило над къщите и заливаше площада пред него със златиста светлина. Изведнъж му стана ужасно горещо. Съблече дрипавия си пуловер, стария сив пуловер, пълен с дупки, и го хвърли в праха. Изправи се само със захабената си риза и разнищените джинси. Насреща му идеха хора, ругаеха го, че не се отдръпва от пътя им. Накъде ли се бяха запътили? Сякаш целият град се бе събрал пред катедралата.
Да не би да бяха дошли да видят как чужденецът ще бъде телепортиран? Някой му пъхна монета в ръката. Ето че го помислиха и за просяк! Но той я пусна в джоба си. Какво ставаше тук? Да не се женеше някой благородник?
Но нали беше свети Матеус! Може би това бе важен празник за града, с шествия и панаир…
Долф се огледа смаян. Беше стъпил точно върху черния кръст, твърдо решен да не се остави да го избутат оттам. Хората гледаха към катедралата и сякаш чакаха нещо.
Камбаните забиха. И като настана една бъркотия! Долф се изпъна, поглеждайки към краката си. Дали бе застанал правилно? Когато отново вдигна очи, процесията вече излизаше от църквата. Под балдахин, поддържан от облечени в бяло момчета, вървеше тържествено и достолепно епископ Адрианус. Следваше го кортеж от свещеници, министранти и закичени с цветя момичета в бели роклички. Те носеха сандъчета с реликви. Над главите им се поклащаше дървено изображение на Светата Дева, поставено върху нещо като носилка. То беше обкичено с украшения. Изведнъж Долф се сети за Хилде. Хората по площада и улиците коленичиха в праха. „Идиоти, сега ще минат оттук — Долф изпадна в паника — И ще се наложи да се дръпна, а не бива. Този път не бива да се отдалечавам. Часът почти е дошъл.“