Всички страхове

Детективът, който следеше килията на монитора, видя, че ръцете безжизнено затърсиха закопчалката и после се отпуснаха. Последваха няколко конвулсии, след което тялото застана неподвижно. „Толкова близо — помисли си той. — Бе толкова близо до спасението.“ Жалко. Тя бе красива. Красиво момиче, избрало убийствата и мъченията. Избрало да умре от собствените си ръце, въпреки че в последния момент явно промени мнението си. Но в края на краищата всички го правеха — още едно доказателство, че страхливците са най-жестоки, nicht wahr?

Aber naturlich.64

— Този телевизор е повреден — каза детективът и го изключи. — По-добре го сменете, за да не изгубим наблюдението върху затворничката Хаслер-Бок.

— Ще ни отнеме около половин час — отвърна началникът на охраната.

— Добре.

Детективът извади касетата от същото видео, което бе използвал, за да покаже вълнуващата семейна сцена. После я сложи в куфарчето си при другата, затвори го и стана. На лицето му нямаше усмивка, но следователят изглеждаше доволен. Вината, че Бундестагът и Бувдесратът не можеха да приемат един прост и ефективен закон за смъртното наказание, не бе негова. Тук, разбира се, пръст имаха и нацистите. Проклети варвари. Но дори и варварите не бяха пълни глупаци. Все пак в края на войната не бяха разрушили всички автомагистрали, нали? Разбира се, че не. Е, разбира се, бяха екзекутирали хора… Но между тях е имало и обикновени убийци, от които би се избавило всяко цивилизовано правителство. Ако някой обичаше смъртта, то това бе Петра Хаслер-Бок. Мъчителната смърт. Обесването. „Е — каза си детективът, — това поне е справедливо.“ Занимаваше се с убийството на Вилхелм Манщайн от самото начало. Още откакто гениталиите му бяха изпратени по пощата. Бе наблюдавал огледа на обезобразеното тяло, бе присъствал на погребението и добре си спомняше безсънните нощи, в които не можеше да прогони кошмарните видения. Добре, че поне двете момичета щяха да израснат в почтено семейство и никой никога нямаше да разбере каква е била майка им.