Край развалините на Вавилон

— Моите подчинени могат да ми засвидетелстват.

— Какво ще кажат те, не важи, защото аз не ги познавам. Ако ти си такъв знатен господар, който постоянно се движи в присъствието на шах-ин-шаха, трябва да имаш в ръцете си неговия печат и подпис. Тъй като този франкски ефенди ги притежава, то за теб би трябвало да е много по-лесно да получиш едно такова удостоверение от твоя владетел.

— Аз не съм му го искал, защото не считах за възможно някой да се усъмни в истинността на моите думи. Вярно, аз нося писма от моя повелител, но те са предназначени за свещените места и не бива да ги показвам на никого другиго освен на тези, до които са адресирани.

— Работата не е благоприятна за теб. Та нали ти самият се изрази, че тук е място само за шиити и всеки иноверен трябва да напусне хана. Ако не съумееш да ми докажеш, че си изповедник на Шиа, ще трябва според собствената ти воля да те напъдя през портата ведно с всичките ти хора!

— Какъв позор! — избухна персиецът. — Наистина ли трябва да изтърпя такова нещо?

— Да, трябва! Ти си чужденец, който не може да се легитимира, и си длъжен да се подчиняваш на мен, управляващия това място.

— И какво ще се случи, ако откажа да се подчиня?

— Ще съставя и изпратя доклад, а вас ще задържа, докато пристигне отговорът.

— Ние обаче няма да допуснем да ни задържиш!

— Аллах да те предварди от неразумни действия. Моите асакери не се боят от вас, а тоя добре въоръжен ефенди сигурно ще ме подкрепи със своя храбър шейх на хаддедихните. Вие видяхте как умее да стреля!

Камерхерът огледа въпросително кръга от хората си. Те показваха съвсем различни физиономии отпреди. Раншният израз на крепка самоувереност беше напълно изчезнал. Моята демонстрация по стрелба и паспортите ми бяха оказали възнамерявания ефект — ханджията беше станал храбър, а камерхерът — несигурен. На моя дребен хаджи тая работа доставяше удоволствие. Той попипа силяха си за оръжия и ме запита дали веднага да не докажем на тези хора как двама изпитани воини съумяват за две минути да направят негодни за отбрана дванайсет противника?

— Да, ще го сторим, но по друг начин, а не както си го мислиш — отвърнах. — Точно защото съм християнин, ще уредя по мирен път разправията, за която не носим ние вината.

Обърнах се към ханджията.

— Ще сметнеш ли за валидно уверението на някого, когото познаваш, че този персийски мирза действително е пишкхидмет баши на шаха?

— Да — отговори той.

— В такъв случай кажи дали сега ме познаваш!

— Теб ли? Та нали ми представи най-висшите документи. Аз следователно те познавам така добре, сякаш от младини съм бил до тебе.

— Значи би приел думите ми за валидни?