Бенито Хуарес

15. Декретът от з октомври

За да се вникне по-добре в следващите събития, трябва да се върнем във времето[29], непосредствено свързано с тях. Преминаваме през парадния вход на Palacio imperiale[30] в столицата Мексико, изкачваме стълбището и се отправяме към кабинета, където Макс имаше навика да се съветва с главите на своите ведомства.

В този миг императорът се бе облегнал с гръб на една от масите. Очите му се плъзгаха по един голям документ, който държеше в ръце. Тези очи блестяха, страните се бяха зачервили, целият му душевен мир изглежда бе обхванат от могъщо вълнение. Пред него стоеше един от министрите, приковал дебнещ поглед към повелителя. В едно кресло недалеч от прозореца седеше в цялата си младост и красота императрицата. Тя оставяше впечатление, че притежава повече енергия от императора. Той, мечтателен и отстъпчив, тя, стремяща се към блясък, почести и слава; той унесен в идейни проекти, тя пламенно домогваща се до земните ценности.

Министърът явно бе говорил, тъй като император Макс отвърна:

— И искате моето окончателно решение? Още сега?

— Длъжен съм да помоля за това, Ваше Величество.

— Становището ми е…

— Да не би да не одобрявате? — запита бързо императрицата.

Макс се обърна усмихнато към нея:

— Както разбирам, вие вече имате решение, скъпа моя?

— Да.

— Мога ли да запитам какво гласи?

— Победният, убедителен тон на току-що представения извънредно важен замисъл, не оставят място за съмнение в решението. Аз съм съгласна.

Макс кимна и обръщайки се към министъра, заговори:

— Виждате как бързат да предрешат одобрението ми. Все пак искам да ви кажа, че не само съм готов да подпиша този декрет, а и лично ще го нанеса дума по дума на хартия и ще го представя на господа министрите за подпис.

— Благодаря, Ваше Величество! — отвърна министърът с дълбок поклон. — Задачата на моето призвание и живот е да влагам всички сили и мисли за благото на Мексико и неговия император. Убеден съм, че с тази крачка ще отминем всичко онова, което е смущавало и препятствало досега пътя ни. Така или иначе беше крайно необходима.

— Имате право, драги мой. Аз ще…

В този момент се появи дежурния адютант.

— Генерал Мехия! — съобщи той.

— Да влезе веднага! — заповяда императорът. Странно бе, че императрицата тутакси се надига и изчезна зад една врата, докато Макс се сбогуваше с министъра. Последният се засече при вратата с прочутият генерал. Двамата се поклониха студено един на друг, ала без да разменят поглед.