Гай-джин (Част I)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част I)». Краткое содержание книги:
Това не е исторически роман, а художествена измислица. Много от събитията се споменават от историците и в самите исторически трудове, но невинаги са свързани с истински случки. Това не е роман за някоя реална личност, която е живяла или се предполага, че е живяла, нито за някоя съществувала компания. Запазил съм истинските имена на кралете, кралиците и императорите, както и на няколко генерали и други видни личности. Освен това съм разигравал историята — мястото, начина, хората, причините, времето на събитието, — така че да подхожда на моята реалност и може би по този начин да разкажа истинската история на това, което е било и е отминало.
По ирония на съдбата девойката сега става важна пионка в Голямата игра на Франция срещу Британия. По ирония на съдбата, но и животът й върви към това. „Да я изоставя ли до утре, или до вдругиден, или да извадя картите, както се уговорихме, Анри и аз?“
— О! — възкликна Анжелик, ветрилото потрепна в ръката й. — Чувствам се толкова щастлива тази вечер, Андре, твоята музика ми даде толкова много, заведе ме в операта, издигна ме така, че сякаш усетих мириса на Париж…
Въпреки задачата си той се залъгваше. „Заради нея, или защото тя ми напомня каква може да е Мари? Не зная, но няма значение, Анжелик, тази вечер ще те оставя в твоето щастливо неведение. Утрешният ден наближава.“
После ноздрите му уловиха ненатрапчивия мирис на парфюма „Ви дьо Камий“, напомни му за стъкленичката, получена от Париж с толкова труд за неговата мусуме Хана-Цветето, и внезапен гняв помете порива му за любезност.
Наоколо нямаше никого, който да ги чуе, по-голямата част от Хай стрийт беше пуста. Въпреки това той снижи глас:
— Съжалявам, но трябва да ти съобщя една лична новина. Няма никакъв начин да ти я поднеса по-леко, но твоят баща посети Макао преди няколко седмици, заложи много пари и загуби. — Той видя незабавното й пребледняване. Сърцето му се сви, но продължи, както бяха планирали със Сьоратар. — Съжалявам.
— Залагал много? Какво означава това? — Думите й едва се долавяха и Андре видя, че тя го гледа с широко отворени очи, застинала до сградата.
— Той е загубил всичко, своята търговия, твоите средства.
Анжелик зяпна:
— Всичките ли? И моите средства? Но той не може да го е направил!
— Съжалявам, но е така, направил го е. Той има право, ти си негова дъщеря, неомъжена си, още си непълнолетна. Той ти е баща, има права над теб и над всичко, което притежаваш, но, естествено, ти го знаеш. Съжалявам. Имаш ли други пари? — попита я, макар да знаеше, че няма.
— Съжаляваш? — Тя се опитваше да накара мозъка си да заработи ясно, разбираше, че това е секундата на най-огромния й ужас. Всичко беше реалност, общоизвестна истина. — Откъде знаеш това? — заекна, като се опитваше да си поеме дъх. — Моите пари, моите… Той обеща!
— Променил е плановете си. А Хонконг е село, в което няма никакви тайни, Анжелик. Няма тайни там или тук. Днес пристигна съобщение от Хонконг, донесе ни го наш търговски партньор. Той изпраща подробностите — бил в Макао по същото време и станал свидетел на загубата му. — Гласът му беше приятелски и загрижен като на добър приятел, но й казваше само половината истина. — Той и аз, ние… ние притежаваме някои от документите на баща ти, има още неплатени заеми от миналата година.
Прониза я още по-силен страх.
— Баща ми… не… не ми е казал, че не е платил сметките!
— Боя се, че е така.
С тревога Анжелик си мислеше за писмото на леля си и сега вече бе сигурна, че заемът на чичо й също не е върнат и че той е в затвора заради… „може би заради мен“, искаше да изкрещи, опитваше се да запази вътрешното си равновесие, искаше й се всичко това да е сън: „О, Боже, о, Боже, какво да правя?“
— Искам да знаеш, ако мога да ти помогна с нещо, просто ми кажи.
Внезапно гласът й стана писклив.
— Да ми помогнеш? Защо ми казваш всичко това сега, защо… защо… защо, когато съм толкова щастлива?
— По-добре е да го научиш веднага. По-добре аз да ти го кажа, отколкото някой враг.
Лицето й се сви.
— Враг ли, какъв враг? Защо да имам врагове? Не съм направила никому нищо. Нищо… нищо… нищо… — Сълзите й потекоха.
Насилвайки се, той я задържа състрадателно, после сложи двете си ръце на раменете й и я разтърси.
— Престани — извика й рязко. — Боже мой, престани, не разбираш ли, аз се опитвам да ти помогна! — От другата страна на улицата се приближаваха няколко мъже, но той видя, че се клатушкат и са заети само със себе си. Нямаше никого наблизо, само мъжете, които отиваха към клуба по улицата зад тях, двамата бяха скрити в сянката на сградата. Андре отново я разтърси и тя изпъшка:
— Причиняваш ми болка! — но сълзите й спряха и тя дойде на себе си.
„Само отчасти е на себе си“ — помисли си той студено, същото се бе повтаряло стотици пъти преди: преиначаване на истината и насилие над невинни, но му се налагаше да действа така за добруването на Франция, справяше се по-лесно с мъжете, отколкото с жените. Мъжете само ги сритваш в топките или ги заплашваш, че ще им ги отрежеш, или че ще ги промушиш с куки за плетене… — А жените? Отвратително е да се отнасяш така към жените.
— Анжелик, заобиколена си от врагове. Мнозина не искат да се омъжиш за Струан, майка му ще се бори срещу теб с всички средства, които тя…