Танцуващият с духове
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-061-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Тя се поколеба.
— Призовах го и се оказа грешка. Джак беше… той е много харизматичен човек. Истински красавец. Но на свидетелската скамейка? Исках да покажа на съдебните заседатели жертва, а вместо това те видяха Джон Голт!
— От романа на Айн Ранд — каза Бърк.
— Знаете го?
— Да.
— Така или иначе, не помогна.
— Изненадан съм, че сте му позволили да говори за книгата…
— Не беше планирано! Прекъснах го веднага, но прокурорът се нахвърли върху него и разрови цялата история с кръстосан разпит. И Джак сам си сложи примката на врата. Накрая каза на съдебните заседатели, че нямали право да го съдят, защото не му били равни. — Тя направи пауза, после продължи: — Това не се прие добре.
Бърк се засмя.
— А междувременно…
— Междувременно аз се стараех да насочвам вниманието на заседателите към индианското момченце, захвърлено в кашон пред вратата на болницата. Дори не е знаел чие име носи. Научил го чак на десетгодишна възраст. Тоест винаги е приличал на индианец, но не е имал представа от кое племе е, нито други подробности. А после попаднал на приемна майка, която наистина се държала като майка. Тя му помогнала да разбере кой е и откъде идва.
— Като казвате, че носи нечие име, за кого говорите? — попита Бърк. — Кой е Джак Уилсън?
— Индианец от паютите. Не сте ли чували за него? Та той е много прочут! Създал е танца с духове. Непременно включете това в статията си. По онова време е живял в Невада.
— Джак Уилсън не звучи като индианско име — каза Бърк.
— Това е „бялото“ му име — името на семейството, в което е отраснал. Индианското му име е Уовока.
— Като компанията — каза Бърк. — Компанията на Уилсън.
— Точно така! Бях забравила.
Връзката е била налице през цялото време. Името се беше появявало многократно при търсенията му в „Гугъл“, но той не беше обърнал внимание. Не беше направил връзката. Джак Уилсън… танцът с духове… Сметнал беше, че е съвпадение, доколкото изобщо се беше замислял над това. А после онази жена в Белград — Тоти! Беше споменала, че Уилсън е танцувал. И Чеплак, когато говореше за деня, когато Уилсън си тръгнал: „Време е да потанцуваме.“
— Да ви питам още нещо — започна Бърк.
Апъл се засмя със съжаление.
— Мисля, че вече говорихме достатъчно. Затрупана съм с работа.
— Какво е изобретението му? Онова, заради което започна всичко.
Адвокатката се изсмя.
— Е, това е главният въпрос, нали?
— И от първостепенна важност за моята статия — откликна Бърк. — Така де, всичко се върти около това.
— Може и така да е — отвърна адвокатката, — но отговорът е защитен от Закона за секретността на изобретенията.
— Не ме интересува как функционира или нещо такова. Просто съм любопитен — а и читателите ще бъдат любопитни — що за изобретение е.
— Ами…
— Предполагам, че е нещо като оръжие. Така де, щом държавата е решила да му го отнеме, какво друго може да е било?
Адвокатката въздъхна. Накрая каза:
— Може ли да говорим неофициално оттук нататък?
33.
Пътуване с автомобил. След няколко седмици това вече нямаше да е възможно, затова Уилсън реши да се наслади докрай на усещането, докато шофираше на изток. Искаше да се възползва максимално — от промените в релефа, от търсенето на свястна храна в крайпътните заведения, дори от шанса да побъбри за лошото време и високите цени на бензина със сервитьорките и другите шофьори. Би било забавно да попътува с Ирина из провинцията, мислеше си той, да й покаже многоликата красота на земята тук, просто да се движат на запад и да попиват всичко.
Това беше невъзможно, разбира се. След двадесет и втори юни удоволствието от този вид пътуване — от всеки вид пътуване с автомобил — нямаше да съществува. Сложната мрежа от магистрали, шосета и улици щеше в миг да стане безполезна. Всички превозни средства по пътищата щяха да замрат. Двигателите им щяха да се закашлят и да млъкнат завинаги. Завинаги.
Старите коли и част от онези с дизелови двигатели, като колите в неговото ранчо, все още щяха да са в движение, но не биха стигнали далеч заради задръстените с мъртви коли пътища. Дори някоя и друга стара кола да останеше в движение, огромната част от наличното гориво щеше да остане в подземните хранилища — недостъпно без електричество, с което да работят помпите. Велосипедите щяха да станат търсена стока.
Макар да беше преработил окачването на автомобила и да беше направил нещо като мек пашкул за оръжието, Уилсън примижаваше всеки път, когато откритият пикап подскачаше по неравния път от ранчото до Джунипър. Поуспокои се, когато излезе на шосе 225.