Вълшебницата

Дий се дръпна припряно назад, докато фигурата се променяше. Тялото й остана същото — на висок, зле облечен мъж, — но главата се промени, стана красива и неземна и от нея изникнаха огромни рога. Устата на Рогатия бог се изви в съвсем тънка усмивка, а очите му с тесни зеници се разширяваха и свиваха.

— Заключи вратата, докторе. Не би ти се искало някой да влезе сега.

Дий заобиколи отдалеч създанието, като държеше Екскалибур помежду им, и заключи вратата. Стореното от Кернунос бе забележително. Използвайки въображението и силата на волята си, архонтът бе създал същество единствено от своята аура. То не беше съвършено, но вършеше работа. Дий знаеше, че човеците вече изобщо не се гледат един друг, и дори някой да бе забелязал, че във външността на мъжа има нещо странно, щеше само да отклони смутено поглед.

— Впечатлен съм — каза Дий. — Както разбирам, ти управляваш тази мисловна форма от разстояние?

— По-голямо, отколкото можеш да си представиш — каза Кернунос.

— Бях стигнал до извода, че не владееш никакви магии — призна Дий, като се върна зад бюрото си. Луксозната сребърна визитна картичка бавно се превръщаше в пара, струйки мръсно бял дим излизаха от нея и се стичаха към мъжа с еленската глава от другата страна на бюрото, за да се влеят в него.

— Не е магия, а архонтска технология — рече простичко Кернунос. — Макар че ти не би открил разлика между двете.

— Предполагам, че си дошъл тук с някаква цел — каза Дий, — а не просто за да демонстрираш… тази технология.

Еленът кимна и се усмихна лъчезарно.

— Знам къде са Фламел, Гилгамеш, Паламед и близнаците.

— В същия този момент ли?

— В същия този момент — потвърди създанието. — Намират се на един час път оттук.

— Кажи ми — настоя Дий, а после добави: — Моля те.

Архонтът вдигна дясната си ръка. Дий забеляза, че на нея има един пръст в повече.

— Условията ми си остават същите, Магьоснико. Искам Фламел, Гилгамеш и Паламед живи. И искам Кларент.

— Съгласен — рече Дий без колебание. — Всички те са твои. Само ми кажи къде са.

— Искам и Екскалибур.

В този момент Магьосника би обещал на създанието всичко.

— Имаш го. Лично ще ти го предам в ръцете, в мига щом Фламел умре. Колко други има с тях?

— Николко.

— Николко ли? Ами Хрътките на Гавраил?

— Хрътките и техният господар, Барда, са изчезнали. Алхимика, рицарят и царят са с близнаците.

— Как ги откри? — попита Дий. Трябваше да признае, че е впечатлен. — Аз ги търсих навсякъде.

Създанието се изправи, променяйки се отново. Рогата се прибраха в черепа му. Появиха се глава и лице, които бяха малко по-различни от предишните.

— Върнах се в металната им крепост и просто проследих миризмата им.

— Проследил си ги през целия град само по миризмата? — Дий сметна това за още по-изумително постижение от контролирането на мисловна форма. Изведнъж си представи как Рогатия бог препуска на четири крака между колите и души въздуха и се насили да прикрие усмивката си.