Маската на Атрей
- Автор: Хартли Эндрю Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Маската на Атрей». Краткое содержание книги:
— От Грейвс?
На лицето на федералния агент се изписа озадаченост.
— Едуард Грейвс, военният полицай — поясни Дебора.
— Да. Той изглежда е събрал много пари, докато е бил във Франция, и ги е използвал, когато се е върнал в Щатите. Забележителен предприемач и бизнесмен. При това почтен.
Дебора уморено въздъхна. Не виждаше парадокс в този факт.
— Сега, след като знаем кой е ръководил „Атрей“, ще можем да получим достъп до банковите им сметки. Калвин Бауърс сигурно има огромно богатство. Било му е необходимо, за да дирижира план с такива мащаби.
Дебора отмести поглед. Известно време самоувереният вид и властността на Калвин я бяха заинтригували, дори привлекли. Споменът я разстрои. Смяташе, че е неуязвима пред такива неща.
По-добре внимавай следващия път… — подсказа й гласът отвътре.
— Знаехте ли, когато се срещахте с Бауърс? — попита Сернига, прекъсвайки мислите й.
— Какво? — Тя се размърда неспокойно от втренчения му поглед.
— Знаехте ли, че той е нацистът, убил Ричард?
Дебора не каза нищо, а сетне поклати глава.
Сернига и Кийн си тръгнаха. Тя седя неподвижно десетина минути, мислите й се рееха от Маркъс и Ричард към Калвин. Беше убедена доскоро, че маската на Атрей е златният накит, сложен на лицето на труп от античността — но не се беше оказало така. Това беше фасадата, която Калвин и подобните нему си слагаха всеки ден. Тази постоянна маскировка на нормални хора им позволяваше да живеят на света, без никой да ги познае, неуязвими за паниката, ужаса и недоверието, които истинските им лица биха предизвикали. Колко от тях продължаваха да живеят незабележими в Джорджия и в цяла Америка, но тайно мразеха, ненавиждаха и желаеха изтребването на всички, които не изглеждаха, не мислеха и не обичаха като тях? Мисълта смрази кръвта й и я потисна, като желязно менгеме, стягащо сърцето и белите й дробове.
Децата и техните бащи.
Заради това беше всичко. Дебора, Тоня, Маркъс и Александра и техните бащи. До известна степен Ричард. Може би дори Калвин и Грейвс, военният полицай фашист, негов наставник в „Атрей“. Самият Атрей и Агамемнон. Агамемнон и Орест, който отмъщава за своята майка убийца… Приам и Хектор. Ахил и Пир. Безбройните, безименни жертви в лагерите на смъртта. Родители и деца. Проклятието на Атрей беше повторение на убийствата и отмъщенията, сполетели потомците му. Дебора осъзна как проклятието се просмуква като кръв в платно — или като зараза. Тя се обърна да потърси книгата си — „Възходът и падението на нацистка Германия“.
Калвин беше мъртъв. Беше се самоубил, защото не можеше да продължи да живее с мисълта за поражението си. Разбира се, ако зъбните анализи съвпаднеха. Но кой друг би могъл да бъде? „Атрей“ имаше двама членове. Жалка организация. Но омразата в душите им беше неизмерима и смъртоносна.
Дебора трепна, изведнъж обезпокоена.
Двама? Не. Имаше и трети. Тя го зърна само веднъж, докато той сядаше в микробуса, с който я бяха закарали в гробницата на Калвин.
Това означава, че…
Трябваше да се обади на Сернига. Дебора се обърна и в същия миг чу издайническото изщракване на ключалката. Библиотеката зад нея бавно започна да се отваря.
79.
Хладината, която смрази гърба й, сигурно беше въображаема.
— Здравей, Калвин — без да се обръща, каза Дебора.
Той мина покрай нея, приближи се до вратата и заключи. Изглеждаше измъчен и изтощен. Обичайното му спокойствие го беше напуснало. Модният му костюм беше измачкан, косата му беше разрошена и лицето му беше изцапано с прахоляк, моторно масло и кръв. Отново държеше дългата нацистка кама, която обаче сега висеше на пръстите му, сякаш беше забравил, че е там. Това му придаваше непредсказуемостта на психопат.
— Не си ли изненадана, че ме виждаш? — попита Калвин.
— Не. Последното зловещо плашило, което ми показа, беше върхът на въображението ти. Чета за нацистката етика — красота и прочистване чрез геноцид. Ако не беше толкова отвратително, щеше да бъде смешно. Предполагам, че полицаите ще намерят куршуми в труповете, които си оставил в горящия микробус.
— Да, за съжаление последните ми куршуми. Но в това — добави той, като повдигна пръста с камата, — има някаква поетическа справедливост, нали?
Дебора погледна ножа, но не помръдна.