Преследването
Мотоциклетът се понесе по тревистата равнина. Кели се бе вкопчила за Сара с едната си ръка, а с другата стискаше карабината — беше тежка, дланта ѝ изтръпваше. Мотоциклетът друсаше ужасно, а вятърът непрекъснато навяваше косата в очите ѝ.
— Дръж cel — извика Сара.
Луната се показа от облаците напълно и тревата наоколо стана сребриста. Рапторът беше на петдесетина метра пред тях, почти в края на осветяваното от фара им пространство. Постепенно го настигаха. Кели не видя други животни, освен стадото апатозаври в далечината.
Приближаваха раптора все повече и повече. Животното тичаше бързо. Твърдата му опашка едва се виждаше над тревата. Сара сви леко вдясно, за да се изравнят с него, наклони се назад и извика в ухото на Кели:
— Приготви се!
— Какво да направя?
Вече се движеха почти успоредно, край опашката му.
Сара ускори още повече. Изравниха се с краката, после с главата.
— Шията! — извика тя. — Цели се в шията!
— Къде?
— Където и да е! В шията!
Кели се засуети с карабината.
— Сега ли?
— Не! Чакай малко! Чакай!
Рапторът се уплаши от мотоциклета и затича по-бързо. Кели се мъчеше да напипа предпазителя. Пушката подскачаше в ръцете ѝ. Всичко подскачаше. Най-накрая напипа лостчето, но пак го изпусна. Опита още веднъж. Налагаше се да използва двете си ръце, а това означаваше да не се държи за Сара…
— Приготви се! — извика Сара.
— Не мога да…
— Сега! Веднага! Хайде!
Сара изви кормилото и се приближиха на около метър от бягащото животно. Кели усети миризмата му. Рапторът обърна към тях глава и изчатка с челюсти. Кели стреля. Карабината подскочи в ръцете ѝ. Отново се вкопчи в Сара. Рапторът продължаваше да бяга.
— Какво стана?
— Не улучи!
Кели поклати глава.
— Няма значение — извика Сара. — Ще се справиш! Ще се приближа пак.
Отново ускори и сви към раптора, но този път той внезапно се обърна и се хвърли към тях. Сара изкрещя и сви рязко встрани.
— Умен кучи син, нали? Греши само веднъж!
Животното бързо смени посоката и започна да се отдалечава.
— Отива към реката — извика Кели.
Сара ускори докрай. Мотоциклетът се понесе с пълна скорост.
— Дълбоко ли е? — попита Сара.
— Не знам — отговори Кели. Опита се да си припомни докъде бяха потънали рапторите, когато я прекосяваха. Като че ли плуваха. Значи беше най-малко…
— Повече от метър ли е?
— Да.
— Не става.
Бяха на около пет метра зад раптора и изоставаха. Животното навлезе в пространство, осеяно с цикади, които ги драскаха по краката и ръцете. Мотоциклетът друсаше и се тресеше по неравностите.
Сара сви вляво, встрани от раптора, по посока към реката. Започнаха да го губят от поглед в тревата.
— Какво правиш?! — извика Кели.
— Ще му пресечем пътя.
Пред тях се разлетяха ято подплашени птици. Сара продължи напред през пляскащите криле, Кели наведе глава. Карабината подскочи в ръката ѝ.
— Внимавай! — извика Сара.
— Какво стана?
— Гръмна!
— Колко изстрела имам?
— Още два! Този път гледай да улучиш!
Реката беше пред тях. Водата блещукаше на лунната светлина. Излязоха от тревата на калния бряг. Сара сви рязко, мотоциклетът поднесе и се плъзна встрани. Кели падна в студената мокра кал. Сара падна върху нея, но веднага скочи на крака и се втурна към мотоциклета.
— Хайде!
Кели я последва. Чувстваше се замаяна. Карабината беше покрита с кал. Зачуди се дали ще успее да стреля с нея. Сара скочи на мотоциклета и ѝ махна да побърза. Кели се качи и продължиха по брега.
Видяха раптора на двайсетина метра нататък. Приближаваше водата.
— Ще се измъкне!
Джипът се носеше надолу по склона. Беше неуправляем. Листата на храсталаците шибаха предното стъкло и не се виждаше нищо, но наклонът бе все така стръмен. На едно място колелата поднесоха и Левин изкрещя.
Торн стисна волана и се опита да овладее положението. Натисна спирачката, джипът отново се насочи надолу и продължиха да се спускат. След миг между храсталаците се появи пролука. По-нататък видяха място, осеяно с големи черни камъни. Рапторите запълзяха по тях. Може би ако свие вляво…
