Пратеникът
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриел Алон #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пратеникът». Краткое содержание книги:
Саудитците се бяха опитали да му се изплъзнат в Цюрих, но Навот беше нащрек. Той винаги смяташе, че ако следиш професионалист, който очаква да бъде следен, е най-добре да го оставиш да си мисли, че наистина го следят — и което е още по-важно, че контрамерките му са успешни. За да осъществи това, Узи жертва трима от наблюдателите си в Северен Цюрих, той лично бе наблюдавал как мерцедесът с дипломатически номер влезе в склада в индустриалната зона на града и пак той го последва извън Цюрих двайсет минути по-късно.
Хората му се бяха прегрупирали край бреговете на Цюрихското езеро и се присъединиха към него в преследването на юг към Ури. Лошото време им осигури допълнителна защита, от която сега се възползва Навот, като слезе от колата си и се прокрадна тихо между гъстите дървета към вилата, стиснал пистолет в протегнатите си напред ръце. Половин час по-късно, след бегъл оглед на имота и охраната му, той беше отново зад волана и караше обратно през клисурата към долината на река Ройс. Там паркира в едно отклонение до речния бряг и зачака Габриел да пристигне от Цюрих.
— Кой е началникът ти?
— Не знам името му.
— Ще те попитам още веднъж. Как се казва началникът ти?
— Казвам ви, не знам името му. Или поне не истинското име.
— Под какво име го познаваш?
Не му издавай Габриел — помисли си тя и изрече първото име, което й хрумна:
— Представи ми се като Бен.
— Бен?
— Да, Бен.
— Сигурна ли си? Бен?
— Това не е истинското му име. Просто така каза, че се нарича.
— Откъде знаеш, че това не е истинското му име?
Тя се зарадва на прецизността на разпита, защото това й позволяваше да премести стрелките на въображаемия си часовник с още няколко минути назад.
— Защото той ми каза, че това не е истинското му име.
— И ти му повярва?
— Нямах причина да не му вярвам.
— Кога се срещна с този мъж?
— През декември.
— Къде?
— Във Вашингтон.
— По кое време на деня?
— Вечерта.
— В дома ти? Или на работното ти място?
— След работа. По пътя към къщи.
— Разкажи ми как стана, Сара. Разкажи ми всичко.
И тя го направи малко по малко, без да бърза.
— Къде се намираше къщата, в която те отведоха?
— В Джорджтаун.
— На коя улица в Джорджтаун?
— Беше тъмно. Не помня.
— На коя улица в Джорджтаун, Сара?
— Мисля, че беше на Ен Стрийт.
— Мислиш или си сигурна?
— Беше на Ен Стрийт.
— Какъв е адресът?
— На къщата нямаше табела.
— В кой квартал се намира?
— Не помня.
— На изток от Уисконсин Авеню или на запад?
— Вие познавате Джорджтаун?
— На изток или на запад?
— На запад. Определено на запад.
— В кой квартал, Сара?
— Май между Трийсет и трета и Трийсет и четвърта улица.
— Май?
— Между Трийсет и трета и Трийсет и четвърта улица.
— От коя страна на улицата?
— Какво имате предвид?
— От коя страна на улицата, Сара? Северната или южната?
— Южната. Определено южната.
В два и четирийсет и пет Навот забеляза аудито, което се приближаваше по пътя с по-голяма от допустимата за това лошо време скорост. Когато колата профуча край него сред облак сняг и кални пръски, той зърна за миг четиримата разтревожени мъже във вътрешността й. Узи извади телефона си и се обади.
— Току-що ме подмина — каза тихо той и вдигна очи към огледалото, за да види как аудито завива рязко и едва не се преобръща. Спокойно, Габриел. Спокойно.
— Кой те разпита първо? Агентът на ЦРУ или евреинът?
— Американецът.
— Какви неща те питаха?
— Говорихме най-вече за войната срещу тероризма.
— Какво например?
— Той ме попита каква трябва да е според мен съдбата на терористите. Да бъдат докарвани и съдени в Америка или да бъдат убивани на бойното поле от мъже в черно.
— Мъже в черно?
— Така ги нарече той.
— И имаше предвид специалните части? Наемните убийци на ЦРУ? Морските тюлени?
— Предполагам.
— А ти какво му отговори?