Децата на Просперо
- Автор: Хемингуэй Аманда
- Серия: Фърн Капел #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-452-6
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Децата на Просперо». Краткое содержание книги:
Самоуверена и здраво стъпила на земята, Ферн Капъл отхвърля съществуването на всичко свръхестествено и вярва само в онова, до което се докосват сетивата й. Увереността й е подложена на изпитание, когато баща й наследява тайнствена усамотена къща в Йоркшир. Докато старата къща разбулва своите потайности, подреденият и безопасен свят на Ферн започва да рухва и на негово място изплува магическа и покварена земя, изчезнала преди хиляди години…
Ферн веднага си помисли, че заровете сигурно са с тежести.
— Чувам, че бая си загазил — подхвана словоохотливо той. — Появиха се стражи…
— Тук ли?
— Наминаха ей така, от учтивост. Като се прави претърсване из улиците, е някак обидно да се пропусне едно или друго място. Командирът се държа съвсем сдържано и вежливо. Прекатури няколко сенки, шамароса един от постоянното присъствие, после се извини на управата. Има си някои кофти навици, за които не е добре шефът му да разбира. — Ипфор се ухили гадно. — Ама като се замислиш, полковникът е същият, само дето ходи на по-скъпо.
— Ще се върнат ли?
— Не. Знаят, че се познаваме с теб — знаят, че знаем, че те знаят. И няма да си тормозят късмета. И ти не би трябвало да го правиш. — Погледът му се плъзна към Ферн, но за кратко. — Казах, че нимфелината ще те вкара в морх-ду, ако успее.
— Друго момиче е — отвърна кратко Рафарл.
— При тебе няма празно, а?
— Остави това, Ипо, трябва да се махнем оттук, известно време да сме по-ниски от тревата…
— И аз така смятам. — Ипфор замислено задъвка нещо, което би могло да е тютюн. — „Норна“ е вързана на мястото си, а чичо ми няма да изтрезнее поне седмица. Какво ще кажеш да повилнеем малко в открито море? Нали уж винаги това си искал? Десетина от нашите със сигурност са готови да тръгнат с теб.
— Не. — Ферн по-скоро чу, отколкото видя как Рафарл изкриви лице. — Не мога да замина завинаги.
— Заради майка ти ли?
— Гледай си твоята работа.
— Мен ако питаш, си се забъркал с прекалено много жени.
— Не е вярно.
— Е, тогава какво си намислил?
— Да отида някъде. Засега единственото, което ми е нужно, е да се махна от града. Бързо и съвсем безшумно. Предлагат се кървави пари, а мнозина нямат нищо против да си оцапат ръцете. Дори тук. И ти го знаеш. — Ипфор изпухтя нещо, което би трябвало да означава съгласие. — Трябва да стане тайно. Тази нощ.
— Ще ти струва скъпо.
Рафарл извади кожена кесийка и сложи на масата купчинка, която заискри.
Ферн понечи да каже нещо, но се отказа и млъкна.
— Накитите на майка ти. Виж ти, виж. Сам ли ги сви или тя ти ги даде? — Рафарл не отговори. — И защо си сигурен, че можеш да ми се довериш?
— Не съм — тросна му се Рафарл, взе огърлицата и я прибра обратно в кесията. — Плаща се за свършена работа. Изгубиш ли мен, губиш обещаното.
Ипфор изплю тютюна и се изсмя.
Напуснаха града през канализацията, в тъмнина, напоена от воня на изпражнения и натъпкана с плъхове. Ферн бе обиколила достатъчно градове, за да е свикнала с подобни миризми, но при все това с погнуса потопи крак в отвратителната вода. Нямаше никакъв начин да спаси дрехите си. Веднага усети как ефирният й панталон става лепкав и неприятен около глезените.
И това ми било най-прекрасният сред всички градове, рече си. Утробата на Атлантида. Изведнъж й просветна: позлатен властелин, който управлява империя на презрените и манталитетът на народ, който вярва инстинктивно в собственото си превъзходство. Грозотата тук бе скрита под земята, набутана в тунели и катакомби. Далече от очите, далече от носа. Каналите, затворите, килиите за изтезания. Безупречните улици и лъскавите кубета, пръкнали се над този зловонен лабиринт като рози върху тор. Нека местните се въргалят като животни в мръсотията си, Даровитите са сътворени от по-изискана кал; те са се издигнали над собствените си изпражнения.
Но изпражненията са си тук, продължи да разсъждава Ферн. Атлантидите по нищо не се различават от всички останали. Всички ние сме изпражнения — това е великият общ знаменател. Ако се правиш, че не го забелязваш, изпражненията ще се трупат, ще се трупат, докато завземат целия свят. В състоянието на Атлантида тя смътно долови началото на пагубна тенденция, но как щеше да се развие и докъде би могла да доведе, Ферн не можеше да си спомни, макар да й се струваше, че би трябвало да знае.