Сенч беше верен на думата си. Много след като бях сметнал, че разполагаме с всяко късче информация, която можем да използваме, той продължи да привиква хора в кабинета и да им предлага чай от елфова кора. В тих разговор бяхме решили против „спомнящата песен“ на Шишко. Чаят действаше и ни трябваха резултати повече, отколкото експерименти с Умението. Хванахме безопасния път. Куриерът от Бъкип пристигна със запасите елфова кора от Външните острови, известна като делфова кора, от запасите на Сенч. Когато по-старите ми и по-слаби запаси се изчерпаха, Сенч започна да запарва чай от по-силния и опасен сорт. Дори миризмата му ме замайваше, а Шишко напусна кабинета и отказваше да се върне. Диксън се върна с провизии от Върбово и настоя да научи колко хора да очаква кухнята за вечеря. Не бях толкова търпелив с него, колкото можеше да съм. Със Сенч прагматично бяхме решили да не даваме чай на Диксън и на останалите от кухнята преди вечерята да бъде подготвена и сервирана.
Капитанът на Петлите се върна и ни докладва, че никой от тези, които срещнали на който и да е от главните пътища или дори на по-малки пътеки, няма спомен за отряд войници и няколко големи шейни. Явно беше разочарован от това, че никой няма да получи наградата на Сенч, но вече нито Сенч, нито аз бяхме изненадани от новината му. С всяко късче доказателство колко добре бяха замислили нападението и бягството си сърцето ми се свиваше. Бях сигурен, че нападателите са Слугите, които беше описал Шутът. Беше казал, че няма да се спрат пред нищо в търсенето на Неочаквания син.
— Защо взимат дъщерите ни тогава? — попита Сенч в един почти безметежен миг между жертвите на чая ни.
Изрекох гласно най-добрата си хипотеза:
— Като заложници. Мислят, че знаем къде е онова другото дете, и затова са взели дъщерите ни, да ги държат за заложници. Ако съм прав, скоро ще пратят някакво послание и ще ни предложат да разменим нашите деца за момчето, което търсят.
Сенч поклати глава.
— Трябваше да са пратили съобщение в такъв случай. Или да са го оставили тук, за да го намерим. Защо ще прикриват следите си толкова добре, ако са искали само да ни изплашат? И защо ще насилват Шайн, ако се надяват да ми я продадат обратно? И защо ще се отнасят с Пчеличка като с принцеса, а Шайн ще влачат като плячка?
Имах и друга хипотеза.
— Булен каза, че изглежда са смятали, че Пчеличка е момчето, което търсят. Неочакваният син.
Той ме погледна изумено.
— Мислиш ли, че това е възможно? Дъщеря ти прилича ли на момче?
— Не и на мен — отвърнах. И се наложи да добавя: — Но не си пада по дипли и дантели. Нито е от най-женствените момиченца. — Представих си я в туника и гамаши, с калта по коленете. Косата ѝ подкастрена късо заради траура. — Връщам се в Бъкип — заявих, изненадвайки самия себе си.
— Защо? — попита Сенч.
— Защото трябва да говоря с Шута. Трябва да му разкажа какво се е случило тук, да опиша намесените лица и да видя дали има някакви догадки какво биха могли да искат и къде биха могли да отведат дъщерите ни. Едва ли ще изтръгнеш много повече от хората ми. — Не признах, че се ужасявах да чуя какво ще си спомнят кухненските ми слугини, особено малката Елм. Няколко от ратаите ми в конюшните бяха онемели от ужас, когато им се даде чаят и им се позволи да си спомнят преживяното. Семейства бяха покосени от клането в конюшните. С пробуждането на всеки слуга за онзи ужас шепотът забрави, забрави, забрави затихваше. Дори онези, които все още не бяха получили дозата, вече изглеждаха неспокойни и докато всеки влязъл в кабинета ми излизаше разплакан или смълчан, или изцеден, атмосферата на страх в имението се усилваше.
