Паметта на Истанбул
- Автор: Юмит Ахмед
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Паметта на Истанбул». Краткое содержание книги:
– Изтървахте купона, шефе! Да бяхте дошли половин час по-рано, щяхте доста да се повеселите! – с голяма доза театралност и въодушевление изрече Али, който умираше да се поперчи.
Прибрах оръжието си в кобура и много сериозно попитах:
– Какво става тук? Кои са тия?
– И ние се опитахме да разберем това, инспекторе – отговори ми той, като леко цапна с опакото на ръката си започналият да се размърдва мъж под крака му. – Но тия нещастници още щом ни видяха – и си плюха на петите!
Онзи, когото Али нарече „нещастник“, имаше едни такива големи черни очи и толкова естествено дълги черни мигли, че ако не беше гъстата му брада, човек би го помислил за жена.
– Ние не сме виновни, началник. Като чухме, че са от полицията – и побягнахме – проговори той с някакъв странен акцент. – Но не искахме да се бием...
При тези му думи Али го перна още веднъж.
– А какво щеше да стане, ако не бяхме полицаи бе? Влязохте вътре с оръжие в ръце. Ако бяхме обикновени граждани, щяхте да ни убиете, така ли?
Блъсна го леко по главата и лицето му се удари в земята.
– Оох! – простена онзи, но не се сдържа да не отговори: – Оръжието ни е за самозащита...
– Гледай го само! За самозащита, значи, а? Като че ли сте държавни охранители...
– Да, такива сме! Ние сме частни охранители... работим за една частна фирма.
Али изобщо не се трогна.
– Добре тогава, но значи ли, че трябва да вадите оръжие на всеки, който ви се изпречи отпред!
– Не, не, грешно ни разбрахте, господин Али! – поклати глава онзи.
Само това му липсваше да кипне:
– „Господин“ викай на баща си! Говори като хората!
– Ох, ох, добре, бате Али!
– Какъв батко съм ти аз? Да не сме си другарчета нещо, а?
– Добре де, как да се обръщам към вас тогава? – промърмори човекът.
– Ще ме наричаш „инспектор Али“! Никакви „батета“ да не чувам! Разбра ли?
– Разбрах, инспектор Али, разбрах... Та ви казвам, значи, че ние сме обучени за тая работа, знаем закона, как ще вадим оръжие на всеки?
Докато се опитваше да се защити, усетих тежестта на някакъв поглед върху себе си. Обърнах се и видях едно момиченце, на възрастта на моята Айсун, да ни гледа ужасено. Не беше и самò отгоре на всичко – цяло ято дечурлига от съседните градини в „Саматия“ се бяха струпали наоколо, чули изстрелите. Още малко – и щяхме да съберем цялата махала!
– Има ли нужда от някаква спешна намеса? – попитах Али, сочейки към двамината.
– Не – отвърна той, хвърляйки им безгрижен поглед. – Не виждате ли, като агънца са.
– Хайде тогава, оправяйте се и да влизаме вътре! – подканих ги аз.
Али свали крак от гърба на мъжа и онзи се изправи бавно и тежко, разтърсвайки се като огромна камила. Бях се заблудил – това беше същинска горила, поне с една глава бе по-висок от другия. Не исках да си мисля дори какво щеше да стане с Али, ако бяха се сбили! Но нашите толкова им бяха взели страха, че двамата заситниха послушно пред тях към дома на Недждет.
Влязохме в къщата и през тъмния коридор стигнахме до светлия хол със седемте гравюри на Истанбул по стените. Едва пристъпили вътре, и се разнесе познатият ни странен глас:
– Здрасти! Аз съм Крал Визас! Добре дошли в моя дворец!
Сивият папагал, който се смяташе за най-близкия човек на Недждет, пак ни посрещна дружелюбно. Старият му приятел Али обаче този път не му обърна много-много внимание и се задоволи само да го поздрави със „Здрасти, Визас!“, без дори да погледне дали му е свършила храната, която му беше сипал преди два дни. Умът му беше в задържаните мъже. Накарахме ги да седнат на дивана под гравюрите с „Ая София“ и джамията „Фатих“. Аз се настаних на единствения фотьойл точно срещу тях, под картината с двореца „Топкапъ“. Когато Зейнеб излезе от хола, стърчащият от дясната им страна Али започна да разказва какво се беше случило:
– Значи, ние, както ни заповядахте, изследвахме къщата отвътре и чухме превъртане в ключалката на вратата. Веднага взехме позиция – аз отдясно, Зейнеб – отляво на вратата. Оня, по-едрият от тия двамата тарзановци – посочи той към човека с кървящия нос, – тоя бик проникна в стаята с оръжие в ръка. Като му извикахме: „Стой! Полиция!“, той се обърна назад и хукна, а ние го подгонихме. Щом стигнахме градината, аз пак му извиках: „Спри!“, но кой ти слуша? Затова стрелях два пъти предупредително във въздуха. Тоя, другият юнак, като чу изстрелите, бая се паникьоса, краката му се преплетоха и падна по очи, а тая камила с красивото лице се блъсна право в смокиновото дърво. Значи, тия рани не са им от мен, господин главен инспектор, ако не вярвате, питайте инспектор Зейнеб. Вярно, че много ми се искаше да ги сблъскам тия двамата, но те сами се нараниха, глупаците му с глупаци!