Към небето

Двамата с Дърдорко поставихме пръстена за поддръжка под бустера. Така — след като го активирахме — вдигнахме тежкия метал около метър във въздуха. Двамата го избутахме на място зад Ем-бот, близо до мястото, на което трябваше да бъде инсталиран.

— И сега? — попитах. — Ще стане ли?

— Вероятно ще направя така, че да стане — отвърна Дърдорко, докато правеше нещо по бустера с гаечен ключ. — Дали ще успея да го накарам да работи или не зависи от това колко е повреден. Моля те, кажи ми, че не си го изтръгнала от здрав кораб на ЗСД.

— Нали каза, че няма да питаш?

Той прехвърли гаечния ключ от едната ръка в другата и погледна бустера.

— Гледай да не забравиш да ме споменеш в благодарствената си реч, когато станеш велик пилот.

— Шест пъти.

— И да кръстиш първородния си син на мен.

— Първородният ще бъде Разрушител Екзекутор. Но номер две ще бъде на теб.

— И да ми опечеш страхотни водораслови бисквитки или нещо такова.

— Ти сериозно ли искаш да ядеш нещо, което аз съм пекла?

— Като се замисля, ангели небесни, не. Но следващия път, когато аз опека нещо, гледай да си заредена с комплименти. Да не чувам повече „Щеше да има по-хубав вкус, ако вътре имаше месо от плъх“.

— Кълна се в честта си на пилот — заявих.

Дърдорко сложи отново ръце на ханша, след това се ухили широко.

— Ще го направим, нали? Ще накараме тази стара кофа да полети.

— Бих се обидил — обади се Ем-бот през високоговорителите от двете страни на кораба, — ако бях човек!

Приятелят ми изви очи.

— Би ли занимавала с нещо това чудо? Не искам да ми дрънкоти, докато работя.

— Мога и да разговарям с нея и да те притеснявам! — подвикна Ем-бот. — Вършенето на много неща едновременно е съществено умение на изкуствения интелект, за разлика от човешкия мозък.

Дърдорко ме погледна.

— Не исках да ви обидя! — добави корабът. — Имаш много хубави обувки!

— Работихме над комплиментите му — уточних.

— Не са толкова тъпи, колкото останалата част от облеклото ти.

— Той все още има нужда от практика.

— Просто го накарай да престане да ме притеснява, моля те — поиска Дърдорко и примъкна кутията си с инструменти. — Честно, ако някога намеря човек, който мисли, че е добра идея да направя машина, която ти говори, докато я поправяш…

Качих се в кокпита, заключих, регулирах налягането и ограничих звука.

— Остави го на мира, Ем-бот — настоях и се настаних на мястото си. — Много те моля.

— Както желаеш. Процесорите ми са заети и без това, опитват се да измислят подходяща смешка за факта, че Дърдорко ми инсталира нов задник. Логичните ми вериги спорят, че отдушникът за старо масло е всъщност по-добър метафоричен анус.

— Нямам желание да говоря за скатологичните ти функции — заявих и се облегнах назад. Погледнах през стъклото, но навън имаше единствено чернота и тъмни скали.

— Убеден съм, че човешките същества имат нужда от хумор в моменти на депресия — съобщи Ем-бот. — За да олекотят мрачния си поглед и да забравят трагедиите.