Небесни псета

На преден план излезе Шоки. Извади меча от ковчежето и замахна с него над главата си. Познаваше го, беше го държал и преди. Това бе не просто меч, това беше мечът: казваше се кусанаги-но-цуруги, страшилището на бесовете, което ги косеше наред. Бе изкован не за друг, а за самия Суса-но-о, бога на бурите, съвършеният му метал бе каляван десет хиляди пъти, така че сега можеше да направи на прах и необработен диамант. Съвършеното му равновесие бе радост за всекиго, който го хване в ръка, наточеното му острие — страховита смърт за всекиго, който излезе насреща му. Направо пееше, докато Шоки сечеше с него въздуха, а цялата светлина в стаята сякаш се втурна да прегърне чистата му сребърна прелест.

Шоки ми подаде меча, но той тупна с трясък на земята.

Йоримицу се смръщи, когато острието се заби в твърдото дюшеме. Опитах се да го изтегля с две ръце, но къде ти — оръжието тежеше, сякаш е от камък, а аз в никакъв случай не съм младият крал Артур. Наложи се да го издърпа Шоки и този път, преди той да се оттегли, стиснах с все сила оръжието с две ръце и успях да го вдигна едва ли не до кръста си. Държах го право пред себе си, досущ огромен метален член. И аз не знам как не се запревивах от смях.

— Чудничко! — възкликнах.

Йоримицу ми се стори малко притеснен, но не каза нищо. На кръста му се поклащаха неговите два меча.

— Няма ли да получа и ножница? — поинтересувах се аз и посочих неговите.

— Не може да бъде вкаран в ножница — обясни ми той.

Понечих да попитам защо съм получил само един меч — не че си умирах от желание да ми дадат още един, пък и нямаше да се справя — когато Шоки ми отговори. Да си въоръжен с два меча било бушидо, така правели единствено самураите. Той уважавал дълбоко бушидо, но предхождал кодекса с доста години. Не бил самурай, бил само и единствено Шоки. И открай време бил въоръжен само с един меч.

Докато пътувахме, се наложи да оставим и моя, и другите мечове в багажника. Те може и да са оръжието на истинските воини, но какво да се прави, не се побират в съвременните луксозни автомобили. Шофьорът обаче беше въоръжен с картечница и докато пътувахме, Бенкай я крепеше на сгъвката на ръката си. И досега Йоримицу не ми бе изложил плана, та щом подминахме Таузънд Оукс, си рекох, че сигурно не е зле да попитам.

— Ще се бием — отвърна ми той.

— Това го знам и сам — рекох му, — но как ще проникнем вътре? Сигурно има някаква стратегия, нали?

— Ще нападнем — каза той.

— Добре де, ами ако ни причакват?

— Твърде вероятно е.

— Тогава как ще проникнем?

— Ще се бием — знаеше си той своето.

Усетих как някъде в дъното на съзнанието ми Шоки кима.