Бялата роза
- Автор: Кук Глен Чарльз
- Серия: Черният отряд #3
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: Лира Принт
- ISBN: 954-8610-66-6
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бялата роза». Краткое содержание книги:
Те стигнаха до споразумение. Със сигурност съюзът им беше нестабилен, тъй като Господарката старателно се придържаше много близо до мен и докато се намираше в зануляването, гледаше аз да съм застанал между Нея и останалите. Страхотно усещане — да знаеш, че си човешки щит… Глезанка на свой ред винаги стоеше близо до Господарката, за да не може Тя да използва силата си.
Но веднъж все пак Я пусна на свобода.
Това беше напредък — макар и минимален. Първо всички се промъкнахме обратно, като не позволихме никой да научи какво е станало.
Ние с Господарката се прибрахме след Глезанка, като се постарахме да си придадем вид, че сме прекарали енергична и близка среща. Не успях да сдържа кикота си при завистливите погледи на някои от братята ми.
Двамата с Господарката отново излязохме от зануляването на следващата сутрин. Глезанка отвлече вниманието на Мълчаливия и другите магьосници, като ги изпрати да преговарят с говорещите камъни. Бащинското дърво още не можеше да вземе решение. Ние пък тръгнахме в обратна посока и проследихме Покорените.
Всъщност нямаше какво толкова да ги следим. Те още не бяха излезли от корала. Господарката се обърна към властта, която имаше над тях, и те престанаха да бъдат Покорени…
Търпението Й се беше изчерпало. Може би искаше да послужат като нагледен урок… Във всеки случай, още преди да се върнем в Дупката, над лобното им място кръжаха и лешояди, и ястребоподобни птици.
Толкова е лесно, помислих си_ — за Нея. А за мен — който се бях мъчил да убия Хромия по всякакъв проклет начин, — щеше да е невъзможно…_
След това двамата с Господарката се върнахме към преводите. Бяхме толкова заети, че дори не бях в течение на новините от външния свят. И бездруго се чувствах малко замаян, понеже Тя ми беше изтрила спомените от срещата Й с Глезанка.
Но все пак по някакъв начин Бялата роза се споразумя с Бащинското дърво. Крехкото съюзничество оцеля.
Със сигурност имаше едно последствие — говорещите камъни спряха да ме дразнят с техните съобщения за чужденци в Равнината.
От самото начало бяха имали предвид Ловеца и Псето Жабоубиец. Също и Господарката. Двама от тримата вече не бяха „непознати“, а никой не знаеше какво е станало с „кучето“. Дори говорещите камъни не успяха да го проследят.
Опитах се да накарам Ловеца да ми обясни поне името му, но той не можа да си спомни нищичко — дори самото Псе Жабоубиец. Странна работа!
Той вече беше слуга на дървото.
46.
Синът на дървото
Започвах да се тревожа, спях неспокойно, а дните се изплъзваха като пясък между пръстите. Там, на запад, великата река Трагик подяждаше бреговете си. Четирикракото чудовище беше тръгнало към господаря си с вестта, че са го разкрили. Глезанка и Господарката не предприемаха нищо.
Гарвана си оставаше в капана. Боманц си стоеше в челюстите на съдбата, която сам си бе навлякъл. Краят на света се приближаваше все повече. И никой не предприемаше нищо!
Приключих с преводите си и, както ми се струваше, не бях открил нищо ново. Въпреки това Мълчаливия, Гоблин и Едноокия продължаваха да се забавляват със списъците и таблиците с имена — да правят кръстосани сравнения и да търсят повтарящ се мотив. Господарката им висеше над главите по-често и от мен. Аз пък се занимавах с тези Анали. Напрягах си ума как да облека в думи молбата си да ми бъдат върнати онези томове, които изгубих при Кралския мост. Дразнех се и ставах все по-нервен. Хората започваха да ми се ядосват, а аз излизах да се поразходя на лунна светлина, за да разпръсна нервното си напрежение.
Онази нощ луната беше пълна — тлъст оранжев пикочен мехур, надвиснал над хълмовете от изток. Изглеждаше особено възхитителна с патрулиращите скатове, които се носеха през диска й. По неизвестна причина хоризонтът на пустинята беше осветен в лилаво. Въздухът хладенееше, а вятърът носеше прах, паднал този следобед. Буря на промяната блещукаше далеч на север…
Един говорещ камък изникна до мен и ме стресна здравата.
— Непознати в Равнината ли, скала? — попитах го.
— Никой по-непознат от теб, Знахар.
— Голям майтап, няма що! Искаш ли нещо от мен?
— Не. Бащинското дърво пожела да те види.
— Така ли? След малко! — и с разтуптяно сърце забързах към Дупката.
Друг говорещ камък ми препречи пътя.