Завещанието на инката
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Завещанието на инката». Краткое содержание книги:
— Мирувай! На мен ми ври и кипи много повече, отколкото на теб. Ти нямаш представа какви чувства ме вълнуват от четвърт час. Трябва да полагам много по-големи усилия от теб, за да остана спокоен… Но както виждам, започнаха да разпределят месото. Това ще привлече хората и сигурно ще ги задържи далеч оттук, докато си свършим работата.
Забелязаха, че всички абипони се събират на едно място. И онези, които все още бяха заети с търсене на дърва, се завтекоха натам. Брегът на блатото се обезлюди. Огънят, който гореше близо до дървото, не бе поддържан, пламъците му намаляха и не можеха да осветяват околностите така, че откъм лагера предметите да се виждат достатъчно ясно. Татко Ягуар скочи на крака и се затича към дървото. Ансиано го последва. Споменатите вече храсти растяха между тях и лагера. Важното бе да действат бързо, но и разсъдливо.
Татко Ягуар размота ласото от пояса си, нави го, приготвяйки го за хвърляне, и с приглушен глас подвикна на висящите на дървото пленници:
— Дойдохме ви на помощ. Стойте мирно и неподвижно, докато ви свалим на земята!
Той хвърли ласото толкова изкусно, че то обгърна тялото на доктора. След това нареди на Ансиано:
— Развържи от дървото ремъка, на който виси, но го дръж здраво! Ще го отпускаш да се плъзга по клона съобразно със силата, с която ще придърпвам насам доктора с моето ласо!
Ансиано изпълни всичко, както му бе наредено. Развърза ремъка от ствола, но го задържа здраво в ръцете си, за да не падне докторът във водата. После полека започна да го отпуска, докато Хамер издърпа на брега люлеещия се във въздуха човек. Едно рязване с ножа, и ръцете на спасения Моргенщерн бяха свободни. Той понечи да проговори и да махне ремъка от гърдите си, обаче Татко Ягуар му заповяда:
— Мирувайте и не говорете. На първо време ремъкът ще остане около тялото ви!
С тези думи той нямаше предвид своето ласо, което бе вече отвързал, а ремъка, на който бе висял докторът. След като отново приготви примката, той я хвърли около тялото на слугата и съвсем по същия начин Фрице бе свален на брега. После Татко Ягуар каза:
— Трябва да си помислят, че крокодилите са ви докопали и разкъсали. Ето защо не бива да ви развързвам, нито да прорязвам ремъците ви, а ще ги скъсам така, че да изглеждат, сякаш са били силно дръпнати от зверовете.
Близо до телата на избавените немци той започна да стърже ремъците с острието на ножа си и след като попретри краищата им, просто ги разкъса с ръце. После отново стегна ласата около стъблото на дървото, както бяха вързани и преди. Скъсаните им краища висяха от клоните над водата, като че окачените на тях хора са били смъкнати от крокодилите.
Всичко това стана много по-бързо, отколкото може да бъде описано, а докато се занимаваха с пленниците, Татко Ягуар не изпускаше от очи лагера. Сега там никой не мислеше да се занимава с Фрице и Моргенщерн. Всички бяха заети с вечерята и едва когато се нахраниха, забеляза случайно, че огънят при дървото вече не гори. Гамбусино изпрати един човек отново да го запали. Но едва изпълнил дадената му заповед, той бързо дотича в лагера и съобщи:
— Сеньори, представете си какво се е случило! Крокодилите са изяли пленниците ни!
Никой не му повярва и Гамбусино заедно с неколцина други скочиха на крака, за да се убедят дали казаното е истина. На светлината на повторно запаления огън те видяха, че краищата на двете ласа висяха от клоните. Отдолу лежаха крокодилите и изцъклените им очи втренчено гледаха към брега.
— Наистина ги няма, изчезнали са! — извика бикоборецът Антонио Перильо. — Кой би го повярвал? Как е станало?
— Сигурно крокодилите са скочили достатъчно високо, за да могат да ги захапят — отвърна капитан Пелехо.
— Едва ли! — обади се Гамбусино. — Никой крокодил не е в състояние да подскочи на такава височина, на каквато висяха тези типове. Да не би наоколо да е имало някой, който да е прерязал ремъците? Я свалете ласата от клоните! Веднага ще разберем дали е станало с нож.
Развързаха ласата и подложиха краищата им на щателна проверка, обаче установиха, че ремъците наистина са били разкъсани.
— Значи все пак тези животни са скочили толкоз високо! — обади се Гамбусино. — Сигурно са били страшно гладни. Във всеки случай много им се е усладило, понеже тъй, както са се излегнали, изглежда, още им се иска. Е, тъй или иначе, отървахме се от нашите врагове. Получиха си заслуженото!
— Но аз съм страшно разочарован, че е станало тъй бързо — каза Перильо ядосано. — Трябваше да висят дълго, много по-дълго! А исках и да присъствам, когато крокодилите ги разкъсват! Ако огънят не беше угаснал, тези зверища щяха повечко да се боят и нямаше да бъдат толкоз нахални. Трябваше да ми мине през ума!