Преждата на покварата
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преждата на покварата». Краткое содержание книги:
Докато новият император си мисли, че управлява Сарамир, покварата на вещерските камъни разяжда земята, отравя посевите и изражда животните. Чаросплетниците се възползват от новия си статут, за да вършат потайните си скверни дела и хвърлят в ужас цялата империя.
— Какво ти показа?
— Вещерските камъни — отвърна Лусия и лицето й внезапно помръкна, сякаш над него се бе спуснала сянка.
Флен я изчака да каже нещо, ала приятелката му беше безмълвна. След известно време той плахо наруши мълчанието:
— И какво видя?
Тя поклати леко глава, сякаш за да отрече онова, което щеше да каже след малко.
— Флен, аз съм част от нещо много по-голямо, отколкото си е мислел някой — прошепна тя. — Не само аз — всички ние. Не става въпрос само за империята, нито пък за това кой ще седне на трона или пък колко хиляди души ще умрат. Златните владения ни наблюдават с голям интерес — самите богове са въвлечени в това.
— Искаш да кажеш, че боговете контролират нещата, така ли? — попита момчето, неспособно да прикрие скептицизма в тона си.
— Не, не — отрече Лусия. — Боговете не контролират. Те са по-изтънчени. Използват превъплъщения и поличби, за да сломят волята на вярващите, така че да постъпят така, както боговете искат. Няма предопределение или съдба. Всеки от нас има своя избор. Самите ние трябва да водим своите битки.
— Тогава какво…
— Кайку винаги казваше, че вещерските камъни са живи, ала ето че е била права само донякъде — започна да обяснява Лусия, а думите се изливаха треперещи от нея и тя не бе в състояние да ги спре. — Те не само са живи, те имат съзнание! Не като духовете на скалите в земята, нито като бавните мисли на дърветата в гората. Те са интелигентни, злонамерени и стават все повече с всеки изминал ден.
Флен не знаеше дали трябваше да вярва на тези думи, ала нямаше възможността да реши.
— Чаросплетниците не са нашите истински врагове, Флен! — извика Лусия, а лицето й изглеждаше неестествено червено под лъчите на утринното слънце. — Те вярват, че са кукловодите, ала всъщност не са нищо повече от марионетки. Роби на вещерските камъни.
— Това е… — започна момчето, ала Лусия отново го прекъсна.
— Трябва да ме изслушаш! — извика му тя и момчето веднага замлъкна. За първи път оцени дълбочината на ужаса от онова, което някогашната Престолонаследничка бе научила в Алскайн Мар. — Вещерските камъни използват Чаросплетниците. Те ги карат да си мислят, че Вещерите действат в името на собствените си цели, ала никой представител на съсловието им не знае кой определя тези цели; те вярват, че това е част от колективното им съзнание. Това съзнание всъщност е волята на вещерските камъни. Чаросплетниците не са нищо повече от войници. Те са наркомани, пристрастени към праха от вещерски камък в Маските им, и изобщо не подозират, че като се сдобиват с могъщество, всъщност се превръщат в роби на по-висш господар.
Тя се огледа наоколо, сякаш се боеше някой да не ги подслушва. Наоколо цареше призрачна тишина — водните кончета бяха изчезнали, а вятърът бе замрял. Лусия продължи.
— Първият вещерски камък, този под Адерач… той е примамил рудокопачите да го открият. Тогава е бил слаб, изнемощял от хиляди години глад… ала те се оказали по-слаби. Стрили известно количество прах от него, тласкани от неясни за тях мотиви. По същия начин се научили да го хранят с кръв. Той растял и растял, а силата му също растяла… — момичето си пое дълбоко дъх. — Той създал Чаросплетниците, за да му бъдат очи, уши и ръце в нашия свят. Той ги изпратил да открият още вещерски камъни.
— Ала какво точно представляват вещерските камъни? — попита Флен.
— Отговорите бяха пред нас, но никой не искаше да повярва — прошепна Лусия. — Аз също нямаше да повярвам, ала духът от Алскайн Мар ми показа нещо повече от истина, лъжи, факти или измислици. Дори духът не бе достатъчно стар, за да е бил свидетел на онова, което се е случило толкова отдавна, но ми разказа всичко, което знаеше.
Тя затвори очи, стискайки силно клепачи, и когато отново ги отвори, вече говореше с по-официален тон — тон, който се използваше, когато човек се обръщаше директно към боговете.
— В една далечна епоха, когато цивилизацията едва била напуснала люлката си, сред боговете избухнала вражда. Съществото, което наричаме Арикарат — най-малкият син на Асантуа и Джурани — започнал война в Златните владения, причините за която отдавна са потънали в древността. Малко му оставало да победи самия Оча, ала в последната схватка собствените му родители повели армия срещу него, с която го сразили. Това било битка, която разкъсала небесата. Когато той умрял, неговият образ в гоблена на света — четвъртата луна, носеща името му — била разрушена, а отломките от нея попаднали в нашия свят при катаклизма, за който Саран ни разказа. — Момичето стисна юмруци, а кокалчетата им побеляха. — Само че той не бил умрял — прошепна. — Той не можел да умре, докато част от него все още присъствала в гоблена… в нашия свят. Луната се пръснала на парчета, но някои от тези парчета оцелели. Във всяко от тях останала по една мъничка частица от Арикарат. Дремеща. Чакаща.