Триумфалната арка
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Триумфалната арка». Краткое содержание книги:
— Добре — съгласи се Морозов. — Или всъщност още по-добре. Знаеш ли какво може да се направи с нож? Ножът не издава шум.
— Не ме занимавай тази вечер с това. Трябва да поспя. Само дяволът знае дали ще мога да заспя въпреки привидното ми спокойствие. Разбираш ли?
— Да.
— Тази нощ ще убивам, ще убивам непрестанно, докато след две седмици се превърна в автомат. Въпросът е да мине това време. Времето, когато ще мога да заспя. Пиенето не помага. Инжекция — също. Трябва да заспя от умора. Тогава на следващия ден всичко ще се нареди. Разбираш ли?
Морозов мълчеше.
— Намери си жена — каза сетне той.
— Каква полза?
— Все някаква ще има. Повикай Жоан. Тя ще дойде.
Жоан! Наистина! Беше забравил, че я бе видял преди малко. Какво му разправяше тя?
— Аз не съм руснак — отговори Равик. — Други предложения? Но лесно осъществими!
— Господи! Не ставай смешен! Най-лесният начин да се освободиш напълно от някоя жена е да спиш при случай отново с нея. Но без каквито и да е чувства. Трябва ли да се драматизира толкова едно физиологично действие?
— Да — каза Равик, — наистина не трябва.
— Позволи ми да телефонирам тогава — прекъсна го Морозов. — Ще ти намеря нещо. Не напразно съм портиер.
— Стой си на мястото! Така сме добре! Ще пием и ще гледаме розите! На лунно осветление след картечна стрелба лицата на мъртъвците са също така бледи. Видях това в Испания. „Небето е изобретение на фашистите“ казваше работникът Пабло Нонас. Бе останал само с един крак. Беше ми сърдит, че не съм запазил другия в спирт. Струваше му се, че една четвърт от личността му е погребана, а не знаеше, че кучетата бяха отнесли и изяли крака му…
25
Вебер влезе в превързочната. Направи знак на Равик. Излязоха.
— Дюран е на телефона. Иска да отидете незабавно при него. Говори за някакъв особен случай.
Равик го погледна.
— Това означава, че е направил несполучлива операция и иска да ми прехвърли отговорността, така ли?
— Не вярвам. Много е развълнуван. Явно не знае какво да прави.
Равик поклати отрицателно глава. Вебер замълча.
— Откъде изобщо знае, че съм се върнал? — попита Равик.
Вебер вдигна рамене.
— Нямам понятие. От сестрите вероятно.
— Защо не повика Бино? Той е много способен.
— Казах му. Той ми обясни, че случаят бил сложен. И от вашата компетенция.
— Глупости! В Париж има много способни лекари, които могат да се справят с всеки случай. Защо не повика Марто? Той е един от най-добрите хирурзи в света.
— Не се ли сещате защо?
— Да, разбира се. Не иска да се изложи пред колегите си. Друго е един незаконно практикуващ бежанец, който трябва да мълчи.
Вебер го погледна.
— Случаят е много спешен. Ще отидете ли?
— Равик развърза бялата престилка.
— Разбира се — отговори той. — Какво друго мога да сторя? Но ще отида само ако дойдете и вие.
— Добре. Ще отидем с моята кола.
Слязоха по стълбите. Колата на Вебер блестеше на слънцето пред болницата. Качиха се.
— Ще оперирам само във ваше присъствие — настоя Равик. — Бог знае дали иначе този приятел няма да се опита да ме злепостави.
— Не предполагам, че мисли сега за подобни неща.
Колата потегли.
— Виждал съм много такива случаи — каза Равик. Познавах в Берлин един млад асистент, който имаше всички данни да стане добър хирург. Веднъж професорът оперираше почти пиян, направи погрешен разрез, не каза нищо и повика асистента си да продължи; той нищо не забеляза; след половин минута професорът вдигна голям скандал и обвини асистента си за погрешния разрез. Пациентът почина по време на операцията. Младият лекар се самоуби на следващия ден. А професорът продължи да оперира и да пие.
Спряха на авеню „Марсо“. Камиони летяха по улица „Галиле“. Топлото слънце препичаше през прозорчето. Вебер натисна едно копче на арматурното табло и покривът на колата се вдигна бавно назад. Погледна гордо Равик.
— Направих го неотдавна. Автоматично сваляне и вдигане на покрива. Чудесно! Какво ли не измислят хората, нали?
През отворения покрив полъхна ветрец. Равик кимна.