Чичо Томовата колиба

От него исках само едно — да се ожени за мене. Мислех, че ако той действително ме обича и цени, както ме уверяваше, той би трабвало да се ожени за мене и да ме освободи. Но той ме убеждаваше, че това не е възможно…

През тези седем години, които прекарахме заедно, аз живях само за него и се стараех винаги да предугаждам и задоволявам и най-малкото му желание. Той се разболя от жълта треска и двадесет дни и нощи аз не се откъсвах от него — давах му лекарства, гледах го съвсем сама… Той ме наричаше свой ангел и ми казваше, че аз съм му спасила живота… Ние имахме две прекрасни деца. Първото бе момче и го нарекохме на името на баща му — Хенри. Той беше целият като баща си — имаше такива красиви очи и високо чело, върху което падаше къдравата му коса. Той имаше характера на баща си и беше способен като него. За момиченцето ни Елиза той казваше, че приличало на мене. Уверяваше ме, че аз съм била най-хубавата жена в Луизиана и че той се гордее с мене и с децата ни. Често ме караше да пременя децата и ни разхождаше в открита карета, за да чуе какво казват хората за нас. О, това бяха щастливи дни! Аз бях най-щастливият човек. Но отведнъж настъпиха лоши дни! В Нови Орлеан дойде негов братовчед, когото той много ценеше и имаше за най-добрия си приятел. Без да знам защо, аз още от първия поглед се ужасих от него и почувствувах, че този човек ще ми донесе нещастие. Те излизаха заедно и често Хенри се прибираше към два-три часа през нощта. Не смеех да кажа нито дума, защото Хенри беше сприхав и аз се боях. Той водеше Хенри в игралния дом, а Хенри беше от тези, които лесно се пристрастяваха към такива неща и мъчно могат да се откажат от тях. После той го запозна с друга жена и аз почувствувах, че сърцето му изстина към мене… Сърцето ми се разкъсваше, но не казвах нито дума! А този негодник поискал от Хенри да ме купи заедно с децата, за да може Хенри да оправи дълговете си от комара, които му пречели да се ожени… И Хенри ни продаде. Един ден той ми съобщи, че трябвало да замине за една-две седмици по работа. Той беше по-мил, отколкото обикновено, и обеща, че ще се върне, но аз не се излъгах. Разбрах, че фаталният час е настъпил… Стоях като вкаменена — не можех нито да говоря, нито да плача. Той ме целуна, целуна и гледах след него, докато изчезна в далечината, после паднах в безсъзнание…